Приятел се жалва, че засега по ТВ-тата се оплакват само от ГЕРБ, но не и от ДПС, което означавало, че служебният кабинет има лимит на задачите си. А именно да деинсталира ГЕРБ, а не мафиотската държава. Така е. Напълно съм съгласен. Това пише във Фейсбук Момчил Дойчев, съпредседател на Атлантическия съвет в България.

Така беше и на летните протести, и в последния парламент – "обединението“ бе всички срещу ГЕРБ /но и несъвместимост на анти-ГЕРБ партиите една с друга – което и доведе до печалния крах на 45-тия парламент/. Впрочем очакван бе този крах, защото той трябваше да осигури пореден аргумент против партиите и избирателната система, а стратегически против парламентаризма, либералната демокрация и евроатлантическата ни принадлежност.

Проблемът бе още в "автентичността“ на летните протести на 2020 г. Те просто успешно бяха размити – получи се желан от кукловодите микс между "февруарските“ и "летните“ протести през 2013 г. Февруарските, припомням, бяха /външно/ против високите сметки, а фактически – опит за реванш на всички, които са против постиженията на българския демократичен преход – не случайно гориха Конституцията, развяваха руски знамена /във Варна/ и искаха забрана на партиите. Юлските протести бяха вече не против, а за демокрация, против мафията и за сърцевината на демонтажа на мафиотската държава – т.е. за съдебна реформа. 

Казвам, че летните протести бяха съзнателно размити, защото те започнаха от дебаркажа на лодката на Христо Иванов на Сарайския бряг, но отговорът бе вдигнатият юмрук на президента Радев на площада. Тези два политически знака имат не еднопосочна, а разнопосочна и бих казал противоположна посока. Първият знак бе насочен против нарушението на всякакви български закони в Росенец, окупиран фактически от руска държавна фирма. Вторият знак бе външно против мутрите на мафиотската държава, а фактически – против опитите да се въведе институционален ред, който изключва възможността висши държавни служители да са агенти на чужди интереси – най-вече и преди всичко на т.нар. "освободителка“.   

Напомням светкавичното действие на прокуратурата, която нахлу в Президентството буквално на другия ден след абордажа на Сарайския бряг, с което намали, а впоследствие ограничи информационния ефект и фактически даде шанс на Радев да подмени искането за равенство пред закона с искане за разправа с "мутрите“.

Но кои са "мутрите“? И кой иска възмездие с тях?

Мутрите ли са същността на мафиотската държава, пленена от руския олигархичен интерес? Благодарение на мутри ли се изсмукват поне по 2 милиарда лева годишно от БВП? 

Не, благодарение на всяко едно съответно правителство след 2001 г., плячкосани милиарди от националния доход отлитат на североизток, но и пълнят джобовете на родните олигарси и мафиоти – слуги на същия този антибългарски интерес. 

Но мутрите са слугите на мафиотската дълбока държава, а не нейни господари. Социалният смисъл на тяхното съществуване, от раждането им в дълбоките мазета на съветско-комунистическите тайни служби в самото начало на "прехода“ та до днес е един и същ – забавяне и спиране на жизнено-необходимите реформи за смяна на бандитската съветско-комунистическа система с политическа система на  либералната демокрация, в която основно е изискването за върховенство на правото, спазване на правилата и законите и равенство на всички пред тези прости, но тежки за изпълнение изисквания. Затова и демократите, започнали промените, искаха не "изчегъртване“, не възмездие за господстващата класа на комунистическа номенклатура, а легитимната и замяна с демократична система, която изключва превръщането и в олигархия.

Не се получи. Силите на промяната у нас бяха по-слаби от силата на статуквото и миналото. Пропуснат бе този шанс и през 1992 г., когато с парламентарен преврат бе свалено първото демократично правителство, и през единствения пълен правителствен мандат на обединените за пръв и последен път демократични сили, когато /пост/комунистическата олигархия бе поставена в ъгъла и правителството на ОДС извърши болезнената, но спасителна операция по смяната на икономическата система. Не стигна времето за главното - институционалната промяна, която да изключи веднъж завинаги възможността посткомунистическата олигархия да се върне на власт. Олигархията с нейната дълбока държава взе реванш още в 2001 г. с първия си популистки проект, докарал от Мадрид един продавач на чудеса, който с царствения си жест омагьоса простолюдието, че ще го оправи. 

Е, оправи го.

Това не попречи да се появяват периодично нови популистки "спасители“ с различен успех, включително на последните избори, на които изгря звездата на един шоумен, подготвян от 25 години от дълбоката държава за новата му политическа роля.

Провалът на 45-я парламент показа, че зарядът на популизма намалява, но не изчезва. Поуките не са направени и обърканият в новата ситуация електорат може на предстоящите извънредни избори отново да вземе грешно решение, залагайки на популисти, реваншисти и реставратори на комунистическата олигархия.

Затова и отговорът на въпроса "Чие е това служебно правителство?“ е толкова важен.

Най-лесният отговор е, че това правителство е правителство на президента. Така е, но и не е така. Защото трябва да видим както състава на това правителство, така и това, кой стои зад него като #КОЙ е обичайният заподозрян. А този #КОЙ е дълбоката държава, чието корени водят до Кремъл, не до Белия дом, както ни се внушава от гръмогласни медии и тролове. 

Да започнем с главния въпрос: Кой иска институционална промяна и на първо място съдебна реформа, която изисква неизбежно  лустрация на кадрите в правоохранителната и съдебна власт, обслужващи олигархичните интереси – и свои, и чужди. В това правителство не виждаме такива хора. Не виждаме такива и в 90% от партиите, които се явяват на предстоящите избори. Дори тези отделни политици, които са съгласни с това изискване са доста предпазливи в оценките си. Някои се надяват на Кьовеши  или поне на това да се появи някакъв неин български аналог. Но такъв не се вижда.

Кадрите на това правителство основно са на третата по сила в момента българска партия – БСП. Получи се парадокс - партия, загубила катастрофално изборите, с най-нисък в своята история процент, чрез своя президент да получи възможност да управлява. Проблем на българския преход е, че БСП получи 14% на изборите през 2021 г., а не през 1990 или 1991 г. Затова не сме в положението нито на Полша, нито на Чехия, нито дори на Румъния, премиерът на която се молеше на Иван Костов през 2000 г. да се пришият към нас, за да влезем заедно в НАТО и ЕС!  

Най-важният човек в това правителство се оказа бившият следовател в комунистическите служби, шеф на Националното  следствие след 1989 г. и бившият депутат от БСП Бойко Рашков.  С всички свои действия и най-вече гафове той показва, че е реваншист, борещ се за възмездие, но не и за истинска реформа на правоохранителната система.

Друг министър на БСП е в правосъдното министерство. Янаки Стоилов знае прекрасно какво трябва да се направи за истинска съдебна реформа, но не ни убеждава, че е против статуквото. 

Всъщност основният проблем на това служебно правителство не е таймингът, а в това, че се заема с други задачи, а не с основната – да осигури честни и прозрачни избори в сложна ситуация на нови правила, свързани с осигуряване на машинното гласуване, които никак не са леки.

А неговият неуспех не е планиран. Защото главната му задача е да осигури преизбирането на своя шеф на предстоящите през ноември президентски избори.

А това улеснява отговора на въпроса "Чие е това правителство?“ 

То е на статуквото, представящо се за революционно, то е на подмяната, представяща се за промяна, то е на реванша и възмездието, вместо на спокойната и  компетентна работа по изпълнение на главната си задача. А тя не може да бъде изпълнена без да изпълни поне малка част от необходимите реформи в правоохранителната и съдебна система, за които очевидно няма политическа воля.