България отново е обзета от революционен ентусиазъм. Площадите се пълнят, социалните мрежи прегряват, а думата "промяна“ отново звучи като обещание. Народният гняв е справедлив – това не подлежи на съмнение. Хората искат държавата си обратно от олигархията, защото олигархията по дефиниция е несъвместима с демокрацията. Но справедливият гняв не е достатъчен. Той може да събори правителство, но не може да изгради бъдеще. А точно това е големият риск днес: да повторим грешките от преди пет години и да похабим енергията, която би могла да промени страната.

Днес виждаме обществена сила, способна да предизвика предсрочни избори. Но не виждаме убедителен проект за това какво следва след тях. Не виждаме лидерство, което да превърне протестната емоция в политическа архитектура. Вместо това виждаме превъзбудени опозиционери, които правят зрелища – карат се на държавните охранители на управляващите, питат ги на висок тон защо още ги охраняват, снимат се, стриймват се, надвикват се. Това не е политика. Това е шум.

Авторът на тези редове беше по площадите през зимата на 1996–1997 г. – но тогава България беше друга държава. Тогавашната икономика беше в исторически колапс, инфлацията – космическа, банковата система – рухнала, а хората – на ръба на физическото оцеляване. България не беше нито в НАТО, нито в ЕС, нито имаше перспектива да бъде. Полицията не правеше разлика между протестиращи и репортери. Но имаше нещо, което днес липсва: политически субект, способен да превърне протеста в управление. СДС беше партия, а не хлабава коалиция. Имаше програма – финансова стабилизация, приватизация, добро управление, присъединяване към НАТО и ЕС. Имаше лидер, който олицетворяваше тази програма. И имаше мнозинство, което можеше да я реализира.

Днес ситуацията е коренно различна. България е член на ЕС и НАТО, постигнала е стратегическите си национални цели, които през 1997 г. изглеждаха почти недостижими. Макроикономическите показатели са сред най-добрите в Европейския съюз – нисък дълг, стабилни финанси, предстоящо приемане на еврото. Българите не излизат на улицата за хляб, за заплати или за физическа сигурност. Те излизат за справедливост. За държава, която работи за тях, а не за олигархията. За убедителен проект за бъдещето, а не за поредна смяна на властта. И точно затова днешният протест е по-взискателен – той не се задоволява с "да падне правителството“, а търси смисъл, визия, посока.

Да изкараш десетки хиляди по площадите не е същото като да спечелиш убедително изборите след това. А още по-малко – да удържиш властта. Това ясно пролича през 2020 г., когато протестите бяха масови, но политическият резултат беше разпилян. Днес рискът от римейк е напълно реален. Грешките се повтарят почти механично.

Първата грешка е липсата на положителна програма. "Долу Борисов и Пеевски“ не е програма. "Долу статуквото“ не е визия. "Долу корупцията“ не е план за управление. България е застаряваща нация, а протестът залага на противопоставяне на поколенията – младите и образованите срещу възрастните и необразованите. Това е политическо самоубийство. Най-големият относителен дял от избирателите са именно възрастните. Да ги подариш на противниците си е недалновидност, която граничи с отказ от победа. Освен това възрастен далече не е синоним на необразован, учил и живял в чужбина също не е синоним на млад българин и на образован българин. Значителна част от “поколението Z" израсна сред хроничен упадък на образованието у нас и при разпад на ценностната система на обществото.

Втората грешка е провинциалният, затворен разказ. Протестът е представен като битка на доброто ПП–ДБ срещу лошите Борисов и Пеевски. Така самата опозиция описва собственото си политическо тегло – цялата тя срещу един-двама души. Европейски контекст на протеста липсва. Неговите послания остават затворени в нашенския политикански пашкул. Да се размахват религиозно репортажи за протестите в западни издания (мамо, еди-къде си писаха за мене, даваха ме по телевизията) говори само за незрялост, ниска самооценка, комплекс за малоценност и илюзия, че, ако някой те е забелязал, непременно е солидарен с тебе. ДПС–НОВО НАЧАЛО и ГЕРБ все още могат да се продават като "европейски партии“, пазители на стабилността в навечерието на еврото. И да представят опозицията – като сила, която поставя еврото в риск и обективно играе в полза на антиевропейските, проруски сили, олицетворени от Радев, "Възраждане“ и дребните им сателити. Протестиращите отхвърлят тези опорки, но дали широката публика ги отхвърля – това е друг въпрос.

Третата грешка е радикализацията. Почти троцкистката логика "или си с нас, или си срещу нас“ има сектантски характер. Тя плаши умерените, отблъсква колебаещите се и разширява периферията на противниците. Много избиратели могат да решат, че днешният радикализъм утре може да се обърне и срещу тях. В тази посока работят и ГЕРБ, и ДПС–НОВО НАЧАЛО, които са поставени натясно и реагират с познатите инструменти – включително с безотговорното разиграване на етническата карта от страна на Пеевски.

Демонизирането и дехуманизирането на опонента никога не е печеливша стратегия в условията на зряла демокрация. Историята го е доказала. Поколението Z не помни как картата на България с черепите – символ на комунистическите концлагери – изигра лоша шега на СДС през 1990 г. и даде победа на бившите комунисти. По-пресният пример са ковчезите от протестите през 2020 г. – символика, която отблъсна повече хора, отколкото привлече.

Днешните протестни лидери може да твърдят, че за разлика от 2020 г. президентът Радев няма да излезе на площада и да ги обедини под юмрука си. Но това не означава, че една негова бъдеща партия няма да се възползва от протестния вот. Напротив – историята подсказва, че това е напълно възможно. Още повече, че днешните лидери на протеста бяха пряко отговорни за преизбирането на Радев преди пет години ("С вас сме, господин президент!“). Още повече, че никой не ги познаваше, преди той да ги назначи в служебните си правителства. Още повече, че управляваха в “сглобка" с тези, които днес искат “да изметат". И още повече, че безотговорното харчене започна именно от тези служебни кабинети, а не от последния проектобюджет.

Българинът е безпаметен, но не чак толкова. И ако протестът не излезе от емоцията и не влезе в политиката – с програма, с лидерство, с визия – историята може да се повтори. А повторението няма да бъде трагедия. Ще бъде фарс.

Източник: "Блогът на Веселин Желев"