close




ЗАРЕЖДАНЕ...
Начало
Политика
Лица
Институциите
Анализи
Бизнесът
Прогнози
Спорт
RSS
Водещи новини
Свършва ли великото време на профаните?
©
10:37 / 14.11.2022
88
Малко преди преломната 1989 г. в програмна статия във вестник "Култура" д-р Желю Желев диагностицира историческото време тогава като "Великото време на интелигенцията“. Там той обобщава, че "самоосъзнаването на интелигенцията като група е важно също и с оглед на бъдещето. То /бъдещето/ принадлежи на интелигенцията“. Тогава това не изглеждаше наивна и романтична теза. Промяната се чувстваше във въздуха и тя можеше да се осъществи единствено като интелектуална и рационална дейност. Промяната се чувстваше във въздуха, но само политически мислещите интелектуалци я усещаха, макар и да я осъзнаваха по различен начин, пише доц. Момчил Дойчев от Атлантическия съвет.

За огромното мнозинство от българите обаче промяната бе смътно желана, но не и осмислена и разбирана като неотменна. Сред интелектуалците в света малцина предричаха грандиозния провал и краха на комунизма, разпада на СССР и влизането на повечето източноевропейски страни в руслото на развитие на цивилизования демократичен и проспериращ свят.

Това можеше рационално да се предвиди, но тези които го направиха бяха обявени веднага за луди.

Например руският дисидент Андрей Амалрик в статията си от 1968 г. "Ще просъществува ли СССР до 1984 г.?“ не позна само със 7 години, но бе вкаран в съветска психиатрична клиника. Какво да кажем за това, че 

за много хора и днес комунизмът е неизбежен

В книгата си "Грандиозният провал. Раждането и смъртта на комунизма през ХХ-ти век“, излязла януари 1989 г. Збигнев Бжежински пръв и единствен може би рационално обясни защо комунизмът се е провалил и няма бъдеще. 

Следователно дори интелигенцията като социална група, която единствена може да прогнозира и обясни рационално промяната, както и да и придаде очакваната посока, не бе готова за грандиозните промени в света, случили се в края на 1989 г. 

Затова и днес възгледът, че интелигенцията е способна да промени хода на историята може да се стори наивен. Още повече след 33 години на "несвършващ преход" великото време на интелигенцията се изпари постепенно. На мястото на интелигенцията връх взеха други социални групи и прослойки. Още във Великото народно събрание се видя, че много интелектуалци, които влязоха в политиката бързо напуснаха, често пъти дори със скандал. Реалната политика се оказа нещо различно от очакваното. Едно е да бъдеш рационално осмислящ политическата реалност, но съвсем друго да се занимаваш с реалната политика. Това сякаш и до днес не се осъзнава. Политиката е призвание, но е и занаят, както прекрасно го е обяснил Макс Вебер преди повече от 100 години. Това е може би отговор и на популистката болшевишка представа, че всяка готвачка при социализма ще може да управлява. Всъщност точният цитат от Ленин е в съвсем друга посока /“не всяка готвачка може да управлява“!/, но това е отделна тема в общия наивен контекст, че нахлуването на масите в политиката след революцията ще доведе до техния просперитет. Оказа се точно обратното – това доведе до 

профанизация на политиката,

една от камъчетата, които сложиха прът в колелото на комунистическия "прогрес“. Темата за "компетентност и народовластие“ се дискутира и у нас след установяването на "най-прогресивния строй“, който на практика сложи преграда пред това готвачки да управляват, просто защото политическите представители на готвачките не допускаха никаква конкуренция.

И въпреки това оптимистичното политическо време характерно за "най-прогресивния строй“ носеше в себе си профанната представа, че за комунистите няма невъзможни неща.

Неочакваното рухване на комунистическата диктатура и СССР доведе у нас до остри политически пертурбации. Както след всяка революция, макар и в нашия случай мирна, се потвърди правилоото, че революциите се правят от идеалисти, но от плодовете им се възползват циници. Интересно е да се проследят съставите на всеки един следващ парламент от 1990 г. насам. Този преглед показва постепенно, но трайно 

влошаване на интелектуалния капацитет

на хората избирани вътре да решават проблемите на страната. В революционния етап на прехода, в който имаше два скока - 1989-1992 и 1996-1997 г. се потвърди правилото, че не може с два скока да се прескочи пропаст – още повече комунистическата пропаст. Институционалният период на промяната /1997-2001 г./ трагично бе прекъснат в нейния решителен етап, който можеше да запълни пропастта между желание и възможности за институционална, а не само за революционна промяна в България. Въпреки това инерцията на европеизацията и демократизацията не можеше да бъде спряна и тя доведе чак до началото на икономическата криза през 2009 г. до небивал икономически възход. Но от плодовете на този икономически подем се възползваха точно тези олигархични сили, които завладяха чрез див популизъм и пропаганда страната през 2001 г. Тогава и у нас започна прословутият "популистки цайтгайст“ , завладял от тази година Европа и Северна Америка. Този "дух на времето“ върна в политиката и дори на власт прословутите ленинови "готвачки“ – популисти от всякакъв цвят и порода. Берлускони, Тръмп, Орбан, Ердоган "отдясно“ са най-често спряганите за популисти. Но и отляво се появиха типични популистко-демагогски партии като Сириза и Подемос. Алтернатива за Германия и Националният фронт във Франция, които се водят "крайно десни“, но на практика са в много отношения крайно-леви, се възползваха от тези популистки пертурбации. Новите радикални леви партии постепенно изместиха традиционната социалдемокрация. Самите системни "десни“ и "леви“ партии преминаха през етап на стрес от възхода на популистите и това доведе до сътресения съответните страни. В САЩ Обама, в Германия Меркел са най-ярките примери за лидери, които на практика съдействаха на възхода на популизма като сами използваха неговите оръжия, или правеха погрешни преценки за надигането на особено опасния популистко-демагогски съперник на Изток – путинова Русия.

Русия се развива след големите промени извън контекста на общоевропейските процеси. И това стана видно още 1993-1994 г. когато първо в постсъветското пространство се установиха авторитарни режими, или както бе в Средна Азия или в Задкавказието, където тотаталитарните съветски колониални режими се трансформираха в авторитарин президенттски републики.

Това доведе до промени, в които 

диагнозата на нашето време вече съвсем не е толкова оптимистична 

В "Диагноза на нашето време " преди 80 години Карл Манхайм описва сходна ситуация – в ситуация на кризи и война се налагат нестандартни политически решения. Особено в ситуацията на заплаха за демокрацията, Манхайм предлага едновременно кейнсианска икономическа политика и "войнстваща демокрация“ – като политически режим, който може да удържи авторитарно-тоталитарните заплахи. Това наистина става след войната и повече от 30 години след нейния край доминират кейнсианските икономически политики и либерално-демократични режими, които макар и не толкова войнстващи удържат напора на съветския комунизъм в Западана Европа и Северна Америка. Но режими на войнстващи демокрации се появяват в критични точки на защита на западната цивилизация – в Южен Виетнам, неуспешно, но успешно в Южна Корея, където авторитарния режим на Пак Чон Хи спасява страната от комунистическата заплаха от север, а либералната икономическа политика води едновременно до просперирет, изграждане на гражданско общество и възстановяване на демокрацията след като на заплахата от Север вече може да се отговори подобаващо. 

На другия край на света Пиночет спасява страната от комунистически преврат и гражданска война, авторитарният му режим осъществява войнствена либерална икономическа политика, която изкачва за 12 години Чили от последно до първо място в Латинска Америка по БВП и икономическо развитие, създава гражданско общество и след референдум и институционални реформи демокрацията бива възстановена.

Реформите, започнати от Дън Сяопин в комунистически Китай следват същата икономическа логика като тези на генерал Хи в Южна Корея – създаване на свободни икономически зони, въвеждане на "див капитализъм“, наричан благозвучно "китайски път към социализма“ и при запазване на тоталитарния комунистически режим, макар и доста отворен към Запада, това води до днешната роля на Китай в света.

Нищо такова не се случи в Русия на Путин. Постсъветският авторитарен режим реставрира съветската икономическа система с всичките и недъзи, видни в епохата на "застоя“ при Брежнев. Макар и при формално запазване на частната собственост /която е олигархична, а не либерално- капиталистическа!/ авторитарната диктатура всъщност върна икономически Русия в времената на застоя и единствено високите цени на въглеводородите държаха страната над водата на световния океан. Затова и войната се оказа единствения начин режимът да се съхрани в ситуация на осъзнат икономически провал.
За реклама: 0887 45 24 24 и juliana@mg24.bg
За контакти: 0700 450 24 и office@mg24.bg
©2020 Медия груп 24 ООД. zaplovdiv.bg - Всички права запазени. С всяко отваряне на страница от zaplovdiv.bg, се съгласявате с Общите условия за ползване на сайта и политика за поверителност на личните данни . Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на Медия груп 24 ООД. Мненията изразени във форумите и коментарите към статиите са собственост на авторите им и Медия груп 24 ООД не носи отговорност за тях. Поставянето на връзки към материали в zaplovdiv.bg е свободно. Сайтът е разработен от Медия груп 24 ООД.
Сайтът е създаден от пловдивчани, за пловдивчани. 100% пловдивски продукт.