close




ЗАРЕЖДАНЕ...
Начало
Политика
Лица
Институциите
Анализи
Бизнесът
Прогнози
Спорт
RSS
Водещи новини
130 години от рождението на Царя - единствен, опълчил се на Хитлер
©
13:08 / 30.01.2024
159
Преди 130 години, на 30 януари (18 януари по стар стил) 1894 г. в София 101 топовни гърмежа възвестяват раждането на първородния син на Княз Фердинанд и Княгиня Мария - Луиза – Княз Борис III. За жалост Борис тъкмо навършва пет годинки и буквално на следващия ден загубва майка си. Самата тя е едва 29-годишна и умира веднага след раждането на четвъртото си дете – княгиня Надежда. 

Четирите й деца – Борис (5 г.), Кирил (3 г.), Евдокия (1г.) и новородената Надежда остават без майчина ласка съвсем невръстни. Това ги сближава и те се утешават взаимно. Още повече, че властният им баща ги възпитава строго и се отнася твърде сурово с тях. Помежду си те не го наричат татко, а Монархът. Съдбата и на четиримата не е лека, а за Цар Борис и Княз Кирил тя е трагична. 

Едва 17- 18-годишни, двамата братя са изпратени от баща си на фронта и участват в Балканските войни (1912 - 1913 г.) и в Първата световна война (1915 - 1918 г.) като офицери за свръзка. И двамата са запомнени с достойното си поведение.

Има десетки спомени на български войници и офицери, които разказват за поведението на 

младия престолонаследник 

княз Борис, който дели оскъдната войнишка храна, подгизва в калта на окопите, воюва наравно с тях и спечелва уважението им с храбростта и скромността си.

Безогледната жестокост на войната обаче и употребата на химическо оръжие (газ) завинаги отвращава бъдещия цар, който по-късно като държавен глава прави всичко възможно да държи България настрани от пожара на войните. 

Едва 24-годишен, на 3 октомври 1918 г. Борис поема управлението на България след абдикацията на баща си. Това става в един от най-мъчителните и трагични моменти от новата история на българската държава, когато България става жертва на отмъстителността на страните - победителки в Първата световна война.

Едва ли е било леко на младия цар, оставен без подкрепата на най-близките си в една враждебна обстановка, създавана от авторитарния режим на Стамболийски, който не прикрива презрението си към монархията и успява бързо да си спечели врагове с безпардонността си – и сред армията, и сред гражданите, и сред всички останали демократични партии, и особено много сред дейците на ВМРО.

Въпреки това Цар Борис е недоволен от преврата на 9 юни 1923 година и 

не одобрява насилствената смяна на властта,

а още по-малко убийството на Стамболийски от хора на ВМРО. Две десетилетия по-късно, генерал Бойдев става свидетел на отказа на Цар Борис в Скопие да подаде ръка на един от македонските революционери, за когото се твърди, че е убиецът на Стамболийски.

Тежка е царската корона, а тази на главата на младия цар трябва да е била една от най-тежките. Чудовищно несправедливият Ньойски договор обрича България на тежки репарации, откъсва от страната големи територии с преобладаващо или изцяло българско население. В страната се стичат прокудени от родните им домове след жестоко етническо прочистване стотици хиляди бежанци, останали без покрив над главите и само с дрехите на гърба. И макар страната да изплаща тежки репарации, тя успява да осигури на всички бежанци радушен прием, покрив над главата, препитание, медицинска помощ и всичко необходимо, за да може прокудените от домовете си да започнат нов, пълноценен живот. До 1944 България има отлично бежанско право и то изиграва значителна роля при 

посрещането и настаняването на таврийските българи,

които се обръщат с трогателно писмо до Цар Борис и гореща молба да им разреши да се завърнат в родината на своите деди. 

За жалост радостта им от завръщането в Отечеството трае кратко, защото през 1945 по заповед на Сталин, българските комунисти ги депортират обратно в Съветския съюз. От няколко хиляди таврийски българи, прекосили по време на световна война – и то посред зима, огромни територии, натоварени на каруци с малки деца и пеленачета, едва няколко десетки се укриват в България и успяват да избегнат зловещата участ на депортацията.

Много може да се каже за управлението на Цар Борис, за

подвига му да остане на своя пост през Втората световна война,

вместо като останалите европейски владетели да изостави народа си на произвола на окупаторите и на една неминуема гражданска война.

И не само че остава на поста си, но успява – благодарение на куража, аналитичния си ум и прозорливостта си, да прекара кораба на България почти без драскотина сред оглушителния грохот на сблъскващите се айсберги на воюващите страни. Успява да запази българите да не гинат на фронта в една мръсна завоевателна война, подпалена от двете тоталитарни държави – СССР и Третия Райх през зептември 1939 с подялбата на Полша.

И успява – единствен в цяла Европа, успешно да се противопостави на Хитлер

и да запази от изселване извън страната (а като се разбира след войната – и от сигурна смърт) всички евреи, намиращи се в държавните граници на Царство България.

Приживе цар Борис избягва като по чудо да стане една от многобройните жертви на комунистически терористи, които обаче помилва, когато има възможност.

Днес, когато отбелязваме 130 години от рождението на този достоен български държавен глава, може би е добре да си припомним един от най-блестящите му дипломатически ходове – връщането на Южна Добруджа на България - събитие, отбелязано в спомените на съвременниците.

Из спомените на Гочо Чакалов:

"Добре бе, моето момче, но ти забрави ли, че си роден в Калиакра. Забрави ли, че цялото ти семейство е изгонено през 1919 година оттам, че когато си бил пеленаче на три месеца, сте предприели бягство през граница, и по вас е била открита стрелба? Забрави ли, че сте напуснали златна земя, окупирана от румънци, в която не е имало нито един румънски гроб? Страхуваш ли се да се подготвиш да отвърнеш един ден на стрелбата? Как ще гледа на теб цял добруджански квартал във Варна, населен с изгнаници, чакащи някой да възстанови справедливостта, за да може да се върнат по родните си места? Какво поприще си избираш?

Нека вмъкна тук в скоби, че председателката на класа ни в Американския колеж, също добруджанка, ми беше вписала в албума, който получаваше всеки колежанин при напускане на колежа, вместо обичайните пожелания от типа на “Разтвориш ли тези снимки, спомни си за мен", просто думите: “Гочо, нали ще освободиш Добруджа?"

Попрището сякаш ми беше предопределено от самия живот: професия, пряко свързана с възстановяването на една справедливост. За съжаление днес обществото трудно може да си представи как се гледаше по онова време на един офицер, и какво представляваше той в това общество.

...

Впрочем, немците знаеха, че съм добруджанец. Тази тема често присъстваше в свободните ни разговори. На всички бе известно, че Германия бе принудила Румъния да върне Трансилвания на Унгария и Южна Добруджа на България, но че България бе отказала да приеме такъв "немски подарък". Те не криеха недоволството си от тази българска "неблагодарност".

За разлика от Унгария, България проведе сравнително дълги преговори с Румъния и получи обратно своите територии на базата на договор, сключен между двете страни. Немците подхвърляха упрека, че с този договор България се задължавала да плати на Румъния някакъв дял от разходите за строителството на пристанището в Балчик, както и да признае правото на собственост на румънския кралски двор върху двореца, където се намираше сърцето на кралица Мария.

Трябва да си призная, че и на мен тези неща не ми се нравеха. Унгарският регент Хорти предвождаше на бял кон войските си, които ден след ден освобождаваха в тържествен поход румънски области, населени от унгарци. А ние преговаряхме с окупаторите "мамалигари", които нямаха никакво право да държат българска земя и бяха фактически принудени да ни я върнат.

Но дойде време, когато разбрах смисъла на всичко, извършено от "Кобурга военнопрестъпник".

След подписване на Крайовския договор в 1940 г., по силата на който получихме Южна Добруджа, България запита официално Великите сили дали признават валидността на този договор. Отговорът беше положителен. И в края на войната унгарците трябваше да върнат на Румъния своите територии с милиони компактно унгарско население, докато Добруджа си остана наша.

Така става, когато те управляват "немски агенти" и "военнопрестъпници".



Колко долна и дефектна трябва да бъде една човешка душа, която се опитва да хули този, който се пожертва, за да спаси българските майки от черните забрадки. Необходимо е много безразсъдна вътревидова зоологическа омраза, присъща в случая на духовно по-нискостоящия към духовно по-високостоящия, за да може той да бъде наречен "военнопрестъпник".

И ако всички наши сънародници достигнат (или паднат) до това равнище на обществена зрялост - т.е. да не знаят кое е бяло и кое е черно, кое е престъпно и кое е благородно, кое е добро и кое е лошо за родината ни, тогава ние всички ще стигнем до жалкото ниво на обществено съзнание, при което един народ може спокойно да чака следващото си робство.

Нека след това необходимо отклонение пак се върна към спомените си.

При погребението на цар Борис ІІІ вървях доста близо до лафета с неговите тленни останки. 

До ден днешен от паметта ми не може да се изличи споменът за един много странен, невъзпроизводим и много силен звук: плачът на хиляди хора, струпали се от двете страни на процесията от Двореца до Централната гара. Цяла седмица преди това тези хора се бяха редили на опашка по четири души, за да могат да се поклонят пред тленните останки на Царя, изложени в храма "Александър Невски".

Опашката се извиваше през бул. "Цар Освободител" до Орловия мост и оттам до стадиона "Левски". През късните часове на нощта тя намаляваше най-много до Ректората.

Историкът един ден ще каже дали някога българският народ е бил толкова единен, колкото през тези дни на всенародна скръб. Комунисти? Републиканци? Търси ги със свещ, с лампа, или ако искаш и с прожектор посред бял ден. Такива нямаше. Спомням си и хлипащия глас на мой бивш учител по музика от Американския колеж Драган Прокопиев, който понякога твърдеше, че е комунист. Той със сълзи на очи оплакваше загубата на царя..."

Даниела Горчева
Още новини от Новини за лица:
За реклама: 0887 45 24 24 и juliana@mg24.bg
За контакти: 0700 450 24 и office@mg24.bg
©2020 Медия груп 24 ООД. zaplovdiv.bg - Всички права запазени. С всяко отваряне на страница от zaplovdiv.bg, се съгласявате с Общите условия за ползване на сайта и политика за поверителност на личните данни . Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на Медия груп 24 ООД. Мненията изразени във форумите и коментарите към статиите са собственост на авторите им и Медия груп 24 ООД не носи отговорност за тях. Поставянето на връзки към материали в zaplovdiv.bg е свободно. Сайтът е разработен от Медия груп 24 ООД.
Сайтът е създаден от пловдивчани, за пловдивчани. 100% пловдивски продукт.