Христо Ботев завършва обръщението си към капитана на парахода "Радецки" Дагоберт Енглендер с думите:"Да живее християнска Европа!"  За Русия и дума не споменава.  Впрочем, споменава я и то когато е само на 23 години. През 1871 г. пише във в. "Дума":

"Няма славянин, южен или западен, няма свестенъ човек, който би можал да съчувствува на такава абстрактна идея, каквато е тази на русите, с осъществяването на която се поглъщат цели народности, отделени една от друга с история, литература, нрави, обичаи. С химическото сливане на подобни народности става композицията на робството, на яда, който приема почти цяло столетие болната Полша.", пише евродепутатът Александър Йорданов. Днес отбелязваме 145 години от гибелта на Христо Ботев.

"Яд" означава отрова. Според Ботев славянофилската руска идея  е отрова.  Тя е прикритие, но и оръжие на руската завоевателна, окупаторска политика. На Ботев това му е било ясно преди 142 години. Днес има българи на които това още не им е ясно, макар да твърдят, че авторът на "Хаджи Димитър" е велик. Ами като е велик, чуйте го де! За Христо Ботев Русия е "мнима защитница на славянството". Нещо повече, "тя употреблява още по-радикални средства, за да изтрие от лицето на земята българските колонии". Последното младежът Христо пише в бр.13 на в. "Знаме" от 4 април 1875 година, година преди гибелта си. Дава и пример. Припомня за една акция на руското правителство, което натоварва "1000 души български момци" от Бесарабия на прогнила гемия, за да ги изсели в Кавказ. Избира нарочно лошо време и "вапорът" потъва в Черно море. Така "българските момци" – представям си ги като тия млади "юнаци", гдето рипат на Богоявление в ледените води, за да хванат кръста, "отидоха да защищават от рибите своето ново отечество". Това пише този младеж Христо Ботев. Той не е завършил университет.

Христо Ботев сам си обяснява големия свят и голямата политика. И не случайно обръща внимание, че руското правителство е забранило вноса на български вестници, "за да не  раздражават духовете“ . И като истински родолюбец задава дъпрос: "Видите ли какви прекрасни мери употреблява защитницата на славяните, за да еманципира своите едноплеменници и едноверци? Какво ще да кажете против това?“ Сам отговаря:

"Ние не ще да кажеме нищо друго, освен това, че секи човек и секи народ тегли от умът си. Кой ни е крив когато ние със своето воловско търпение в сяко едно отношение са стараем да докажем, че сме родени за тояга. "Трай душо, черней кожо!“ е девизата на нашият живот."

Преди да стигне до този извод, верен на фактите, Ботев разказва: " в едно село казаците извързаха сичките старци, мъже и ергене и не оставиха ни една жена необезчестена, ни една мома неразвалена и ни едно дете неизнасиловано. Тие испокрадоха имането и покъщнината на селяните, испоклаха им птиците и добитакът и сичкото това премина ненаказано… На мяста даже и кръв са пролея!"  И следва изводът за "девизата" на нашия живот.Тя и до днес е актуална.

През май 1876 г.  Христо Ботев и неговите другари стъпват на Козлодуйския бряг и поемат към своята Голгота. Очаквали са юнаци да ги последват. Но те, юнаците, избират не пътя към Балкана, а пътя към Храма. Във Враца, в черквата "Св. Възнесение“ се събират врачанските комити и цяла нощ със свещ в ръка отправят горещи молитви за спасение, вместо да направят това, което Господ им казва: да поемат към Милин Камък и Веслец. Така и до днес,

ние, българите, сме раздвоени между Балкана и Храма

Цялата ни история е белязана от това раздвоение. Христо Ботев избира живота в смъртта и остава верен на поетическите си думи. Минавала му е вероятно мисълта, че свободата може да се постигне и по мирен начин, с "нежна революция“. И такава идея е имало тогава. Но историята винаги е минало свършено време. Още повече, че всеки сам избира своя път в нея. И Христо Ботев прави своя избор. Но що за хора са последвали Войводата? Бедни ли са били или богати? Работа ли са нямали, та са се хванали на смъртното хоро? С Ботев тръгват петима шивачи, шестима обущари, двама папукчии и чехлари, трима бояджии и трима кожухари, мутафчия, сукнар, гайтанджия, бозаджия и бъчвар, четирима печатари, шестнадесет техници, дюлгери, зидари и керемедчии, двадесет и един  градинари. Има и двама сладкари и двама касапи, собственик на млекарница и двама собственици на кафенета. Има трима кръчмари и дори собственици на "хотели" (ханове). Седем учители тръгват с Ботев, петима служители в търговски фирми и кантори, дванадесет дребни и едри търговци, имотни хора. Има и един ученик – Върбан Господинов от Русе, напуснал скамейката на Болградската гимназия, за да стане четник. Офицерите са само двама. Всъщност, в Ботевата чета е представен като социален състав целият български народ. Затова и си мисля, че днес няма как да се случи "промяната", ако представители на всички социални групи не се качат

заедно на палубата на "парахода на промяната"

В далечната 1876 година нашият народ е бил изправен пред избор. Същевременно е била силна все още традицията на покорството, на съобразяването с властта,  на страненето от колективното дело, на примирението и меркантилната философия на оцеляването. Напред е била само неизвестността, наречена свобода.  Тази неизвестност избира Ботев. В поезията и публицистиката си,  той е споделил много истини за нея. Но същевременно ни е казал, че отвъд прага на свободата е Отечеството. И всеки порив към свобода е и път към преоткриване на “милото отечество". Затова и не е възможно да разберем Ботевите думи и живот без да проникнем отвъд революционния жест и открием свидния образ на майката и бащиното огнище, и първото либе, и братята мили, “краят свой роден" и “родът свой беден",  "гробът бащин и плачът майчин".

Христо Ботев ни казва, че ако изгубим родното в себе си, ако не уважаваме сами себе си,  ако не се погрижим сами за себе си, а се превърнем в чужденци в собствения си дом, обслужващи чужди политически планове и кроежи, то няма да разберем смисъла на свободата, няма да ни има и като народ. Затова не трябва да забравяме думите му:

“Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особена физиономия, коя го отличава като народ – дайте му да се развива по народните си начала и ще видите каква част от обществения живот ще развие той…"

Но  нима след съветската окупация през 1944 година и наложената тогава чужда политическа и икономическа система, България се "разви" според "народните си начала", според своя "особен характер" или народът ни бе жестоко смачкан и моделиран по чужд образ и подобие?  Всъщност, повече от век се опитваме да разберем смисъла на Ботевото творчество и живот, да проникнем отвъд прага на поетичните му думи. За съжаление и  Ботев, както и Левски, се оказа

“удобен" за политическа употреба

Най-често към него посягат привържениците на революционното фразьорство – комунистите и псевдопатриотите, които всеки момент са готови "за парата" да си "продадат душата". Като забравят, че Ботев не тръгва срещу своето отечество, а срещу чужда държава, срещу чужда империя и загива за своето отечество, те са готови да изкърпят от Ботевите думи всякакви разрушителни идеи за България.

Русофилството е такава гибелна политическа идея, защото е антибългаризъм в постоянно действие 

За Христо Ботев свободата е единствената възможност за държавно съзидание. Свободата е несъвместима с комунистическите рушителни идеи. Затова и Захари Стоянов пише: “Каравелов и Ботьов бяха революционери против турската държава. А кой би дигнал ръка срещу що създаденото българско княжество с народно управление?"  И отговаря: само “идиотите и подкупниците". Всъщност има предвид т.нар. "русофили", платените с руски рубли превратаджии.

В публицистиката си Ботев мечтае за онзи “разумен и братски съюз между народите", който е в “състояние да унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човеческия род". Европа трябваше да премине през две жестоки войни, за да достигне до своя "разумен и братски съюз".  Но днес, за наш национален срам, в отечеството на Ботев има противници на този съюз, съществуват обслужвачи на опасните за българската независимост руски интереси. Сякаш не сме чели Ботев, сякаш не разбираме смисъла на неговата саможертва, не схващаме и думите на Левски: "цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме!" И позволяваме, пак казано с думите на Левски, всякакви руски "шарлатънлъци" да ни се стоварват на главите.

Наш морален дълг е да върнем неудобните въпроси, които Ботев ни задава в днешния ни ден. Защото нима истински разбрахме свободата? Нима истински приехме демокрацията? И наистина ли сменихме тиранската система? Разбираме ли своя национален интерес и успяваме ли да го защитим? Или го загърбваме, за да прокарваме заробващите държавата ни чужди проекти? И когато ни владеят стихиите на разрушението, знаем ли какво искаме да съградим? Или ще разтурим своя европейски дом, за да вдигнем отново българо-руска колиба?

Каузата му е нашата свобода

Трябва ли и днес юнаци  да загиват, за да разберем, че свободата и демокрацията трябва да се защитават всеки ден? Нима не знаем, че Ботевия избор е Европа, а не "мнимата защитница на славянството", днешната псевдоправославна Русия? Трябва ли 142 години след Ботевата гибел да се убеждаваме в правотата на думите му, че след като сме проспали "почти сичките фази на обществения европейски живот"  и най-накрая сме се събудили от своя "летаргически сън", то би трябвало да се възприемаме като "народ млад, здрав и способен да се развива"? Но как да се развиваме след като продължаваме да хленчим по миналото, по безправното време? Как да се развиваме след като винаги се намират продажници, които ни теглят назад или като "стадо" ни загръщат в кошарата на старите ни господари?

Чрез живота и творчеството на Христо Ботев трябва да се опитаме да разберем себе си. Не го ли сторим, ще страдаме, а "лъжата" и "робството" ще продължат да "царуват" и в умовете, и в живота ни.  "Свестните у нас" все така ще ги считат за "луди",  а "глупецът" все така ще бъде на почит. Всичко ни е казал Христо Ботев – и за "обществените мъчители", и за "вестникарите", и за поповете ни дори. И ние го ценим, защото е бил искрен с нас, откровено е споделил това, което мисли. От нас се иска само да четем и да разбираме. Но изглежда, че и това за мнозина нашенци е непосилен труд. Точно за неразбиращите хитрите политици измислиха "опорните точки". Повтаряш партийната "опорна точка", поглъщаш чрез нея лъжата и заспиваш спокоен. Това е антиботевско, антибългарско поведение. То е удобно за старите ни душмани, но за нас, народът на България, е смъртоносно. И все пак, ние сме щастлив народ. Имаме своя Христо Ботев, затова и промиването на мозъците ни с всякакви днешни московски пропаганди, няма да успее. Защото сме Ботеви, защото сме народа на Христо Ботев!