Днес  отбелязваме 148 години от гибелта на Васил Левски. Така е всяка година. На 19 февруари и 18 юли – за рождението му, казваме нещо патетично за Иконата си, кълнем се във вярност, вече го татуираме и по телата си. Казваме, че го обичаме и това е. Ораторите се сменят, но чуваме едно и също, няма как да измислим друго.

И все най-важното остава неизречено на тези дати и пред тези венци. Ораторите винаги говорят нещо друго.

Не искаме да кажем, че в Пловдив има окупирана територия.

Над главата на Левски е. Охранява се от окупатор с шмайзер в ръката. А окупаторите  си търсят всякакви поводи да ни напомнят. Ние пък правим всичко по силите си, за да видят, че знаем и сме се примирили. Поднасяме венци, целуваме ръце и блажено чакаме шута отзад, за да се изтърколим по стълбите. За нещастие може да се озовем в краката на Левски – на долната алея. Трябва нещо да му кажем. Страх ни е, Дяконе, умираме от страх. Нещо такова.

Не казваме, че убийците на Левски бяха позлатени от Русия.

Един от виновниците за обесването – Хаджи Иванчо Хадживеличков Пенчович, е назначен за член на Висшия съдебен състав в България. Това се случва на 8 май 1879 г., 6 години след като Апостола увисва на бесилото. Заповедта е подписана неслучайно от княз Дондуков-Корсаков. Така Русия се отблагодарява на българските продажници за вярната им служба към империята.

Не говорим че империята  повече от век и половина целенасочено работеше срещу българската нация, изпращайки на смърт и заточения най-свидните й синове, които вече са осъзнали, че от московлъка и руския ботуш по-страшно нещо за Отечеството ни няма.

Не говорим за коварната и двулична роля на руския посланик в Цариград Граф Игнатиев.

Именно Игнатиев има основна роля в процеса, довел до обесването на Васил Левски. По настояване на графа в състава на съда са включени българите: хаджи Иванчо Хадживеличков Пенчович – член на държавния съвет към империята, Мито Панов Каймакчийски – член на ръководството на българската църковно-училищна община, Хаджи Мануил(Мано) Стоянов – член на софийският меджлис и Петър (Пешо) Тодоров – Желявеца, член на Софийският меджлис. Целта с намесата на графа е ясна – обезглавяване на национално-освободително движение и подчиняването му на интересите на имперската дипломация на Русия.

Не казваме, че Гина Кунчева – майката на Апостола  се самоубива.

Така ни е удобно – заменяме истината с мълчание. След Освобождението близките на Левски са забравени и унизени. Гина Кунчева не може да се помири с тъжната съдба на децата си и избира самоубийството. Три години по-късно братът Петър Кунчев умира от туберкулоза като просяк. Тяхната съдба се превръща в национален позор.

Защо не казваме и това пред паметника на Левски докато го обсипваме с цветя и голямата си любов.

На един 19 февруари, докато пред паметника на Васил Левски се лееха дежурните думи за величавото му дело, един неизвестен  пловдивчанин беше драснал бележка от името на цял народ. Човекът беше написал на листче: "Ти си нужен и днес, Апостоле!“ и го подпрял  с камък в основата на  паметника да не го отвее вятърът.

Това листче напълно заглуши клишираните  фрази и директно ги прати в коша. Ораторът трябваше само да се обърне, да прочете листчето и да млъкне. Един незнаен будител му беше оставил листче, което да прочете,  но ораторът си  пуснал  грамофона и препускаше през историята да ни убеждава, че  Левски е велик.

Това му трябваше на Дякона – едно листче и го получи. Останалото е протокол, от който му е втръснало- венци, музика и политици. А незнайният пловдивчанин  вероятно е тръпнел отстрани  дали листчето му ще оцелее. Няма как да оцелее – прекалено много народ се увърта около  Апостола, както и тогава, когато го изпратихме на бесилото.