Едно по-грубо мнение за речите при откриването на парламента вчера би звучало така: Има речи на КРАЛЯ, но има и речи, които са ПЛЯВА.

Уважението, разбира се, изисква по внимателен тон. Много е лесно да бъдеш критичен, дето казва поетът - да говориш за бокс и да бъдеш на ринга не е едно и също, опитвам се да бъда конструктивен.

Вчера бе открито 52-ото Народно събрание. Ако човек попадне на откриването или гледа по телевизията, би останал с впечатлението, че българският политически елит не съумява да консумира първите си минути пред нацията. Всъщност, само речта на президента Илияна Йотова, бе абсолютно достатъчна.

Преди същинската мисъл на останалите речи, ако такава се появи, а не е плод на много добре написана реч от някой платен вариант на изкуствен интелект, идва една канонада от титли. Протоколно или не, то нямат край тези “уважаеми този" и “уважаеми онзи".

Уважаеми г-н председател,

Уважаеми г-н президент,

Уважаема г-жо председател на ЦИК, Мик, Вик, не е смешно. Това не е протокол. Това е бариера.

По въпроса за протокола: да съществува протокол, етикет или добро възпитание, което изисква споменаването на разтеглив списък от основни държавни фигури, но в София вчера протоколът беше фетиш. Ако в речта на Краля онзи ден пред Конгреса на САЩ протоколът и обръщенията бяха елегантно кимване към институциите, то в България си беше някакъв вид застраховка. Сакън да не объркаме нещо, някой да не се обиди.

Оставаме с впечатлението, че политиците се крият зад тези значими "уважаеми", защото иначе те самите трябва да кажат нещо значимо, а това е непостижимо. Я да си кажа аз "уважаеми", то тия титли дават тежест и на речта ми...

Много обем, никакво съдържание. Нали знаете - има едни такива опаковъчни хартии, които се пукат хубаво, създават бая обем, а като отвориш - вътре Алиекспрес.

Само преди дни, отвъд Атлантика, станахме свидетели на нещо коренно различно. Речта на крал Чарлз пред Конгреса на САЩ – първата на британски монарх от десетилетия – бе урок по "мека сила“ и лингвистична прецизност. Както отбелязва анализът в The Guardian, речта на Чарлз не беше просто списък с искания или кухи поздрави. Тя бе конструирана като архитектурно бижу, слушам и се учудвам на всеки нов блясък, който откривам. Как е възможно? Там, където българският депутат използва дървен, бюрократичен език (т.нар. канцеларска работа, там да се разнасят някакви папки из коридорите на властта), Чарлз използва историческия контекст и личната емоция. Пък и този английски акцент, дето викат американците.

Къде в София чухте лична емоция? Какво остава за хумор.

Мина време, но и вчера се случи, в разговор с професор Методиев стана дума за Никола Мушанов, един човек, който се държи като приличен човек в Народното събрание. Като приличен човек…

Къде в София някой се държеше като приличен човек, защото да си приличен е много повече, трудно постижимо е.

Българските речи днес бяха насочени навътре: към партийната агитка, към тясното пространство на вътрешнопартийните сметки. Речта на Краля бе насочена навън: към бъдещето на трансатлантическите отношения, към общата памет. Чарлз не започна с петминутно изброяване на разни там важни особи; той започна с послание.

Ясно беше, че речта е много внимателно написана, не е случайно, че Тръмп я нарече фантастична, а бурните овации и ставането на крака не бяха спорадични. А и препратките към Магна харта не бяха просто ей така, вмъкнати, защото Великата харта на свободите ще изглежда много яко в речта.

Ето какво пише в Гардиън още: "Фактът, че речта на Чарлз беше толкова майсторски съставена и изнесена с такава сърдечност, сам по себе си бе почти "неявен упрек към несвързаните и недисциплинирани публични изказвания на самия президент“ (думи на проф. Филип Мърфи, директор по история и политика в Лондонския университет).

И ето го крал Чарлз, за ужас на една част от българите, призова не за пребоядисване на студиото на БНТ, а за продължаваща подкрепа за Украйна, горкият Янаки Стоилов, чак мъчно да ти стане като го гледаш. Речта на Краля беше и елегантна, и смела, и поразително умно написана, такава каквато нито една дума на Янаки Стоилов не може да бъде, колко мъчно.

Ефектът бе поразителен, ако не за дълго време, то поне за кратко речта тотално обърна наратива във Вашингтон. Ами след това на вечерята, крал Чарлз каза още:

— Наскоро отбелязахте, господин Президент, че ако не бяха Съединените щати, европейските държави щяха да говорят на немски.

— Позволете ми да вметна, че ако не бяхме ние, вие щяхте да говорите на френски...!

(ние сме на ниво - я да пребоядисаме студиото на БНТ)

Кралят, разбира се, обитава онази изящна сфера на безвластие, той няма власт, да го кажем директно, осанката му и маниерите му го правят колкото величествен, толкова и напълно безобиден за човек с инстинктите на Тръмп. Той не е нито политически съперник, нито амбициозен молител пред портите на Белия дом. И все пак, в тази тиха размяна на позиции се прокрадна отчетливо кой кой е и за какво се бори.

Докато Чарлз, с присъщата за короната тържественост, призоваваше за съхраняване на НАТО и възпяваше куража на украинския народ, Тръмп продължаваше да третира Киев с отегченото безразличие, все едно е Янаки Стоилов в студиото на БНТ, простете, че пак го споменавам, ама беше гротескно.

Защо българската реторика боледува?

Проблемът на 52-ото Народно събрание не е само в липсата на добри спийчрайтъри, на онези, които пишат речи. Проблемът е в липсата на въображение.

Липса на въображение.

Липса на чувство за хумор.

Липса на приличие.

Българският политик говори като счетоводител на чужда фирма, който се страхува да не бъде уволнен. Той използва клишета ("стабилност“, "отговорност“, "европейски път“), защото клишето е безопасно. То не изисква поемане на риск. Я да си пиша аз едно клише, че някой да не скочи.

В речта на Чарлз видяхме как се чете между редовете, всяка пауза бе планирана, всяко споменаване на споделени ценности бе натоварено с тежестта на историята. В София паузите се използваха само за глътка вода между две безкрайни изречения без подлог и сказуемо. Ние живеем в ера на визуалното, но властта все още се легитимира чрез словото. Когато словото е скучно, когато е предвидимо и оковано в прекалена "уважаемост“, самата демокрация започва да изглежда вехта.

Демокрация в оковите на скуката.

Ако българските политици искат да бъдат чути, те трябва да спрат да се обръщат към безбройните "Ваши Превъзходителства“ и да започнат да говорят на хората, които стоят пред екраните, да си пишат речите с хъс. Но за това се изисква смелост, каквато днес, за разлика от залата във Вашингтон, просто липсва.

Българският парламент не откри нова страница. Той просто преписа старата, при това с лош почерк.

Константин Вълков