close




ЗАРЕЖДАНЕ...
Начало
Политика
Лица
Институциите
Анализи
Бизнесът
Прогнози
Спорт
RSS
Водещи новини
За монолога в Кремъл и унижението
©
10:06 / 12.02.2024
429
Монологът на г-н Рюриков, който Тъкър Карлсън получи вместо интервю трябва да послужи за урок – както на самия журналист, така и на всеки човек, който ежедневно трябва да избира между свободата и лъжата на робството, лукаво претендираща за "справедливост", пише политологът Огнян Минчев.

Затънал в партизанските битки на американската предизборна кампания, Карлсън придоби самочувствието на арбитър в драматичните конфликти на съвременния свят. На практика той е типичен изразител на провинциализма, характерен за манталитета на американския политически изолационизъм. Оспорването на свръхмогъществото на глобалните елити – в голямата си част базирани в Америка – е легитимна позиция, включително от гл. точка на тези милиони американци, които се чувстват отхвърлени от процеса на упражняване на властта в собствената си страна.

В позициите, изразявани от Карлсън обаче има дълбок вътрешен парадокс. От една страна той застава зад възгледите на съвременния американски изолационизъм – Америка да се прибере "обратно у дома". От друга, за да постигнат тази цел, политици и публични авторитети, застанали зад Доналд Тръмп уверено прекрояват стратегията на американското международно присъствие като черпят самочувствие от изключителната роля, която Америка играе в международния живот. Искат "да приберат" Америка, но съдят за света от позициите на нейното глобално могъщество.

Така Карлсън § С-ие вече две години заливат с помия борещата се срещу кремълската агресия Украйна и произвеждат умилително семпла "реалполитика", симпатизираща на режима в Москва. Защо? По "реалистични" съображения, разбира се.

Така както Кисинджър "опитоми" китайския дракон през 70-те и изигра "китайската карта" срещу главния противник на Америка в Студената война – Кремъл, така и днес Тръмп, Карлсън и някои други ще "опитомят" режима на Рюриков и ще изиграят "руската карта" срещу основния американски съперник днес – Китай. Колко просто, колко "реалистично", как не се сетихме по-рано... Подобна простичка схема може да възникне само в главите на хора, които наистина разполагат с много пари, но имат бегла представа от световната история и твърде провинциален опит в практикуването на международната политика.

Монологът, който Карлсън получи вместо интервю в Кремъл трябва да изиграе ролята на това, което във Вашингтон наричат “wake up call" – звънец за събуждане. И ако Карлсън има нужда да се събуди от собствения си провинциализъм и неразумно раздуто самочувствие, то редица други негови съмишленици трябва да се събудят и за някои основни истини, доминиращи света на геополитиката и международните отношения. 

Първо, резките промени в позициите на една голяма сила предизвикват сътресения и отваряне на големи вакуумни пространства в периметъра на нейната глобална власт. Тези пространства на вакуум бързо се запълват от нейните съперници. Когато Америка затъна в Ирак след 2003 г., тя напусна значими позиции на своята глобална роля. Отстъпи пространство на Китай да излезе на глобалната сцена не само като икономическа свръхсила, но и като първостепенен стратегически фактор – по отношение на Азия, на Тихия океан, на контрола върху търговските пътища с Европа. Отстъпи пространство на Русия да се завърне като хегемон на постсъветското пространство – където в края на 90-те и началото на 21 век тръгнаха значими процеси на национална еманципация (на Украйна, на Грузия и т.н.) в стратегическа полза за свободния свят. Отстъпи пространство на Иран и на сунитския радикализъм за драматично преобразуване на картата на Близкия изток.

Второ, една свръхсила упражнява своята международна власт преди всичко като "мека сила" – като привлекателност на определени принципи, ценности и модели на живот, припознати от милиони хора по света като техни собствени. Отказът от тази "мека сила" и светкавичният преход към суров – всъщност циничен "реализъм", деградират легитимността на свръхсилата като фактор в международните отношения. Четири поколения в американската политическа история положиха огромни усилия да сдържат и да победят съветския комунизъм – след като в Ялта той получи зелена светлина да управлява не само Евразия, но и половин Европа. Следващите след тях поколения на 90-те години утвърдиха като всеобщи принципите и ценностите, които доведоха до победата на Запада в Студената война. Днес адептите на възродения американски изолационизъм, формулиран като "реализъм" захвърлиха както принципите, така и резултатите от тази най-значима победа на Америка и Запада, съюзявайки се със силите на имперския реваншизъм – както в Москва, така и другаде. 

Именно този парадокс заведе Тъкър Карлсън в Кремъл, където се разигра нова серия от мултифилма "Ну, погоди". Старият вълк нежно ласкаеше послушния американски Зайо-Байо, стискайки здраво имперската сопа зад гърба си.

От десетилетия не бях виждал по-раболепна физиономия от тази на вашингтонския журналистически "ас", смирено попиващ дългия урок по имперска демагогия. Къде изчезна яростният, непримиримият  Тъкър...? Ще се събуди ли съвестта на Карлсън след като изгледа 130-те минути на собственото си професионално и човешко унижение...? За моите връстници от бившата съветска империя злополучното интервю не е особена изненада. Нашата младост премина под властта на един прост закон, упражняван от властовия имперски връх – "Когато говориш с мене ще мълчиш". Уроците по история, които имперските властелини изнасят са написани с камшик по кожата на нашите народи.  Изненадата е изцяло за Карлсън и неговите съмишленици – в политиката, в академията и в журналистиката на Америка, които днес имат шанса да видят истината в интервюто с първия човек в Кремъл. Ако могат да я видят – ако искат да я видят.

Всяко политическо и гражданско поколение в Америка започва да учи за Русия и за голяма част от външния свят от нулата. Студената война се превърна в сурова школа за провинциалния американски истеблишмънт, наследил от Британската империя ролята на водеща световна сила. Поколенията, наследили държавната и обществената власт в Америка учеха – и продължават да учат уроците на историята като я преживяват отново и отново... Историята не е любима наука от другата страна на Атлантическия океан. Прагматизмът и позитивизмът владеят по-силно умовете на американските елити, затова техният "реализъм" е често твърде илюзорен – макар това да е формален парадокс.

Тъкър Карлсън получи нагледен урок по история. Не, не този, който започна с Рюрик и приключи със Сталин. Дали е разбрал този урок ще видим от тук нататък. В един свят, в който нашествието на Рюрик е успешен аргумент за арогантно имперско безсмъртие няма място нито за разум, нито за свобода. Няма място и за тази Америка, която преди 250 години създадоха за да бъде "Градът на хълма" – град, който трябва да носи светлина, а не провинциален "реализъм" и невежествено самочувствие.
Още новини от Новини за лица:
За реклама: 0887 45 24 24 и juliana@mg24.bg
За контакти: 0700 450 24 и office@mg24.bg
©2020 Медия груп 24 ООД. zaplovdiv.bg - Всички права запазени. С всяко отваряне на страница от zaplovdiv.bg, се съгласявате с Общите условия за ползване на сайта и политика за поверителност на личните данни . Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на Медия груп 24 ООД. Мненията изразени във форумите и коментарите към статиите са собственост на авторите им и Медия груп 24 ООД не носи отговорност за тях. Поставянето на връзки към материали в zaplovdiv.bg е свободно. Сайтът е разработен от Медия груп 24 ООД.
Сайтът е създаден от пловдивчани, за пловдивчани. 100% пловдивски продукт.