В Северна Македония се проведоха вторият тур на седмите президентски избори и единадесетите парламентарни избори от обявяването на независимостта на Северна Македония.

Определени, с необясним шум в страната с най-нисък икономически растеж в Европа, за исторически и много значими, изборите не донесоха нищо ново освен предвидимата победа на кандидата за президент проф. Гордана Силяновска-Давкова, както и успех на партията, която я подкрепи, ВМРО-ДПМНЕ, пише в коментар за БГНЕС Ели Секуловска, активист за правата на човека в Македония.

Победата на Силяновска беше напълно очаквана от две години. Тогава в едно от предавания за политически дебати гостуваше професор Зоран Йовановски. Старият и влиятелен член на Социалдемоклатическия съюз /СДСМ/ от времето на Бранко Цървенковски, сега вицепрезидент на Търговската камара на Северна Македония, обяви, че на предстоящите избори през 2024 г. ВМРО-ДПМНЕ ще спечели масово.Победата на ВМРО-ДПМНЕ беше повече от гарантирана, дори и с гласове на СДСМ.

Предизборната кампания е оценена като демократична, но за някои политолози, достатъчно смели да изразят мнението си, тя всъщност беше неизобретателна, скучна и стерилна. На преден план доминира националистическият наратив за спасяването на Македония от уж чужд, но и вътрешен фактор (конкретно българите), който искал да наруши хармонията и баланса на македонците и откраднал историята им.Мисля, че тази яростна лудост се превърна в кошмар, от който никой не беше пощаден. Тези размишления бяха провокирани от триото политици-историци-медии през последните няколко години. Те непрекъснато намекваха за масово обединение, солидарност и сплотеност на хората срещу външния и вътрешния български "враг".

Освен това в постоянната антибългарска реторика, както и в предизборната полемика, процъфтяваше демагогия, фразеология, политически сомнамбулизъм, илюзии, теории. Фобии, мании, мегаломански капризи. Тук можете да говорите празни приказки десетилетия наред, изпъстрени с евтини фрази, докато никой дори не се опитва да промени нещо, освен да вдигне пръст за гласуване, за да запази статуквото.

Ако погледнем назад в дискусиите на телевизионните дебати през последните години след подписването на Договора с България и "френското предложение", бързо ще открием, че е имало консенсус между левите и десните политически теоретици. Зад привидното объркване стоеше стабилно убеждение, в светлината на което всички разграничения бяха маловажни, с изключение на призива за обединение на мнозинството срещу българското малцинство, което не е нищо друго освен най-крещящата проява на власт и насилие. В този контекст ще използвам изречението на Макс Вебер, който казва, че всеки призив към сдружаване на мнозинството срещу малцинството в една държава е насилие. Под маската на някаква застрашена идентичност, с постоянна антибългарска риторика, насилието над македонските българи стана легитимно. Развитието на инструментите за насилие, институционално и дори физическо (случаят Пендиков) достигна ниво, чийто разрушителен потенциал не може да бъде оправдан от никоя политическа цел.

Във външните отношения, както и във вътрешните отношения, насилието се превръща в последното убежище, което да запази непокътната структурата на властта. Тя не е нищо друго освен фасада, сатенена ръкавица, след което следва непрекъснат упадък, който е повече от неизбежен. Разбира се, насилието за поддържане на властта е последния спасителен пояс.

Германският вестник "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" нарече победителите "съюзници на Орбан", а партиите Левица и ЗНАМ бяха оценени като ултранационалистически.

Мисля, че дойде моментът, в който реалността си показва зъбите. Македонците, след дълги години на разточителство и разсипничество, нереално увеличение на заплатите, напълно неразумно раздуване на административния апарат, фалшифициране на историята, преживяват най-голямата криза, която тази земя помни. Политическата неграмотност наистина е неясна, но е следствие от новия далтонизъм. Обвити в затвореността, изгубени в националистическия наратив и фалшификатите, македонците трябва да се опомнят и да продължат напред. Защото това, което не расте, започва да гние. Дълга поредица от години македонците живееха в съвършено изкуствена система. Отслабването на системата не е никак еднозначно, тъй като оттогава остава същата подредба на групи и хора, които са заинтересовани да запазят позициите си и тази подредба е продължение на парализата и мистификацията.

Да бъдеш бледа луна, която ще свети с взета назаем светлина, да бъдеш с второстепенна стойност, конвенционален, скучен, лош и провинциален, затворен в квазинационалистическа реторика или да плаваш по най-чистите води на истината в разговор със света и да бъдеш пълноценен човек?

Не знам, но мисля, че вчера македонците избраха първото, да светят като бледа луна. За съжаление.