Преглеждам си дописката "Домът на Ботев е спасението му. Ако не, майната ви!“, писана преди Коледа на 2016 година. Поводът беше, че в края на годината се режеха торти, даваха се обещания. Имаше и приказки за общия дом, защото всички ботевисти се озъртаха за общия дом, а него все още го нямаше.

И дойде събота вечер, 29 април, 2023 година. Цялото жълто-черно щастие на този свят, цялата жълто-черна мъка на този свят, всичките жълто-черни мечти на този свят  намериха покой в своя нов дом. Това е спасението – хиляди ботевисти показаха как се топли клубния дом, как се връща жълто-черният дух.

През годините – в очакване на новия дом, ботевистите пишеха: “Ботев не може да бъде сив. Той е жълто-черен. Радва се и блести в цвета на слънцето, плаче и тъгува в този на мрака. Но винаги е с гордо вдигната глава и остър, вперен в бъдещето поглед. Нека заедно накараме следващите поколения ботевисти да продължат да вървят с гордо вдигната глава! Историята продължава… защото Той не умира!“

И сега е ред на майната ви!

Майната ви, анонимници, запълнили състава на Ботев от 1 до 11. Вие не разбрахте защо стадионът е пълен, защо има 20 000 души, готови да ви подкрепят, макар че сте безкрайно далече от футбола, който Ботев е играл. Не е страшно, че сте паднали, анонимници. Страшно, че не ви пука за Ботев, който е само вашата междинна спирка за някъде. Кой знае за къде – с тази игра вероятно за никъде.  

Треньорът Бруно Балтазар каза, че такова нещо по трибуните не е виждал в живота си. И за благодарност пусна един българин на терена. Дали са виждали нещо подобно и руските собственици на Ботев?

Ботевистите получиха заслуженото си – нов дом. Анонимниците - футболисти, треньори, началници, също – "Всички вън!“, изрева стадионът след мача. Спасението трябва да продължи.

Тези анонимници едва ли знаят, че когато в събота вечер подритваха жълто-черния дух по терена, по същото време преди четири години си отиваше от този свят великият Динко Дерменджиев. Чико не доживя да види новия дом, но едва ли е искал да види какво прави в него подобна сбирщина.

Чико беше търпелив с подлеците, които го уволняваха и връщаха в Ботев. Когато си отиваше, беше тъжен и мълчалив до паметника на Ботев. Когато идваше, беше зареден с толкова оптимизъм, сякаш Ботев щеше да е европейски шампион следващата година. Ако не с тези, които управляваха Ботев през годините, сметките на Чико с публиката са съвсем други и много чисти – само любов.

Затова, анонимници, ако все още се мотаете на "Колежа“, няма как да минете с един винил на Динко Дерменджиев. До паметника на Ботев трябва да се издига и този на Чико. Жълто-черният клуб му го дължи.

Нов стадион и публика, която се завръща. Време е за нов отбор. И ако се появи анонимник, поредното футболно джудже, да се вгледа в паметника на Чико и сам да си тръгне.