На 22 септември 1908 г. България обявява независимостта си. Но с прочитането на манифеста във Велико Търново въпросът не приключва. Предстоят месеци на тежки преговори, заплаха от военен конфликт и една сложна финансова сделка между България, Османската империя и Русия.

Независимостта има и съвсем конкретна цена.

При уреждането на отношенията с Османската империя претенциите към България са оценени на 125 млн. франка – равностойни тогава на около 36,3 тона чисто злато, или приблизително 4,3 млрд. евро по цената на златото през септември 2026 г.

В крайна сметка обаче България не поема дълг за цялата тази сума. Русия използва старите задължения на Османската империя към нея, за да уреди претенциите на Цариград. Срещу това България става длъжник на Русия за 82 млн. франка – около 23,8 тона чисто злато, или приблизително 2,8–2,9 млрд. евро по същия ориентир.

Сделката облекчава непосредствената финансова тежест за България, но има цена и отвъд самите пари. Русия се превръща в дългосрочен кредитор на новата независима държава и получава допълнителен инструмент за влияние на Балканите.

Защо изобщо след обявяването на независимостта остават толкова големи финансови претенции, откъде идват 125-те милиона франка и защо България в крайна сметка поема 82 млн. дълг към Русия? Отговорът е в статута, наследен от Берлинския договор, и в сложната схема от стари задължения, железници, османски имоти, руски военни репарации и интересите на великите сили на Балканите.

България е независима – но никой още не я е признал

По силата на Берлинския договор от 1878 г. Княжество България е автономно, но остава васално и трибутарно на Османската империя.

На практика през следващите десетилетия страната все повече действа като самостоятелна държава. Съединението с Източна Румелия през 1885 г. допълнително променя положението. Формално обаче зависимостта от султана остава.

През 1908 г. международната обстановка дава на София възможност да промени това. Младотурската революция разтърсва Османската империя. Австро-Унгария се подготвя да анексира Босна и Херцеговина, което също нарушава установения от Берлинския договор ред. В отношенията между София и Цариград избухва и т.нар. "инцидент Гешов“ – българският дипломатически представител не е поканен на официален прием, с което османската страна демонстрира, че не го приема за равнопоставен с представителите на независимите държави.

Следва още един конфликт. При стачка в Източните железници България поема контрола върху участъците на своя територия. След края на стачката българските власти запазват контрола върху линиите.

Правителството на Александър Малинов решава, че моментът е настъпил.

На 22 септември 1908 г. във Велико Търново Фердинанд прочита манифеста, с който България е провъзгласена за независимо царство. Той приема титлата "цар на българите“.

Актът е извършен едностранно. Международното му признаване обаче тепърва трябва да бъде постигнато. Османската империя не приема новото положение без уреждане на финансовите спорове, а признаването от великите сили идва едва след последвалите дипломатически преговори.

Защо изобщо България трябва да плаща?

Тук е една от най-често опростяваните части от историята. Парите не са просто "откуп за свободата“. След обявяването на независимостта трябва да бъдат уредени финансови отношения, останали от стария статут на България и Източна Румелия, както и въпросът с Източните железници, които България поставя под свой контрол.

Окончателната сума, договорена между Русия и Османската империя през март 1909 г., е 125 млн. франка – равностойни тогава на около 36,3 тона чисто злато (около 4,3 млрд. евро по днешната цена на златото). Сумата е разбита по отделни пера в руско-османския протокол от 3 март 1909 г.

40 млн. франка са за задълженията на Източна Румелия. Други 40 млн. са за около 310 км от Източните железници в Източна Румелия, поставени под български контрол. Още 2 млн. са за линията Белово–Вакарел и натрупани плащания по нея. Останалите 43 млн. франка представляват стойността на османските държавни имоти в България и Източна Румелия.

Общо – 125 милиона.

С уреждането на тази сума Османската империя се отказва от българския трибут, от участието на България в османския държавен дълг, от просрочените задължения на Източна Румелия и от други финансови права, произтичащи от Берлинския договор.

Затова 125-те млн. не са просто "цената, която Османската империя иска за независимостта“. Те уреждат цял пакет от натрупани финансови и имуществени отношения, които трябва да бъдат приключени след промяната на статута на България.

И дори тази сума не затваря всички сметки. Въпроси, свързани с вакъфите, религиозните общности, пощите и телеграфите, фаровете, санитарната администрация и някои задължения към Компанията на Източните железници, остават извън споразумението и се уреждат отделно.

Сметката става опасна. Преговорите не вървят спокойно

Османските претенции в хода на кризата достигат 650 млн. златни франка, а Цариград настоява и за териториални отстъпки в Източните Родопи. България отказва да приеме подобни условия.

При преговорите българската страна предлага значително по-малката сума от 82 млн. франка. От тях 40 млн. са за задължението на Източна Румелия, а 42 млн. – за собствеността и експлоатацията на железниците.

До началото на 1909 г. кризата става достатъчно сериозна, за да се стигне до военни приготовления. България мобилизира 8-а Тунджанска пехотна дивизия, която трябва да прикрива границата с Османската империя.

Една война между България и Османската империя крие риск от по-широк конфликт на Балканите. Великите сили също имат интерес кризата да бъде решена по дипломатически път.

Тогава Русия предлага финансовата схема, която в крайна сметка позволява спорът да бъде разрешен. Решението на финансовия спор идва от дълг, който няма пряко общо с България. След Руско-турската война от 1877–1878 г. Османската империя все още дължи на Русия военна контрибуция. Петербург предлага да се откаже от част от това вземане, а чрез него да бъдат уредени османските претенции към България.

На 3 март 1909 г. Русия и Османската империя подписват протокол. С него Русия се отказва от 40 от оставащите 74 годишни вноски по османския военен дълг. Стойността им е определена на 125 млн. франка – точно колкото е сумата, за която са уредени основните финансови претенции на Османската империя към България.

Това означава, че 125 млн. франка не са преведени нито на България, нито на Османската империя. Вместо да получи парите от София, Цариград се освобождава от задължения към Русия за същата стойност. Срещу това Османската империя се отказва от финансовите си претенции към България, включени в споразумението.

За България обаче задължението не изчезва. Следва отделно споразумение с Русия. Така финансовата схема има три страни: Османската империя се освобождава от задължения към Русия за 125 млн. франка и се отказва от съответните си претенции към България. Русия се отказва от свое вземане към Османската империя за същата сума, но получава вземане от България за 82 млн. франка. А България заменя непосредствения спор с Цариград с дългосрочно задължение към Русия.

Русия има собствен интерес – България става неин длъжник

Русия не се отказва от част от вземанията си към Османската империя просто така, сделката има и политическа цел.

Петербург се стреми да укрепи позициите си в България и на Балканите в момент, когато кризата около Босна и Херцеговина и българската независимост променя установения след Берлинския конгрес ред.

Уреждането на спора действително е по-благоприятно за София. Но то създава нова финансова връзка с Русия. На 6 април 1909 г. България и Русия подписват отделно споразумение. С него българското правителство признава задължението към руското правителство в размер на същите онези 82 млн. франка.

Дългът трябва да бъде погасен за 75 години при 4,75% годишна лихва. Определена е годишна вноска от 4 025 600 франка, която включва лихвата и постепенното погасяване на главницата. Тя трябва да се плаща на две равни части – на 1 април и 1 октомври. Първото плащане е предвидено за 1 октомври 1909 г.

За Русия сделката е възможност да възстанови позиции, които е загубила в България през предходните десетилетия. Отношенията между София и Петербург са преминали през тежки кризи след Съединението и управлението на Александър Батенберг. През 1908–1909 г. Русия вижда възможност отново да привлече България към своята сфера на влияние.

Историческите изследвания описват финансовата отстъпка именно в този контекст – Петербург е готов да понесе част от цената на уреждането, защото очаква политическа полза от сближаването с България. Така Русия едновременно помага за уреждането на кризата и се превръща в кредитор на новата независима българска държава. За Петербург това има значение отвъд самите пари.

Османската империя признава България

Финансовата конструкция отваря пътя към окончателното уреждане. На 6 април 1909 г. е подписан българо-османският протокол. В него Османската империя се отказва от материалните си претенции към България и Източна Румелия, обхванати от договореното уреждане. Именно в член 8 е записано най-важното: османското правителство признава "новото политическо положение на България“.

Остават и някои отделни финансови въпроси. България например поема конкретни плащания за пощи и телеграфи, фарове и други услуги, а задълженията към Компанията на Източните железници за подвижен състав, материали и експлоатация се уреждат отделно.

След османското признаване идва и международното признаване от останалите велики сили. България вече не е автономно княжество под формалния сюзеренитет на султана, а независимо Българско царство.

А колко всъщност плаща България?

Макар заемът към Русия да е договорен за 75 години, обстоятелствата се променят много преди този срок да изтече.

Следват Балканските войни, а през Първата световна война България и Русия се оказват от противоположни страни. През 1917 г. Руската империя престава да съществува. България не изплаща договорения дълг към Русия по първоначалния 75-годишен график. За точния размер на извършените плащания се срещат различни данни и без достатъчно надежден първичен финансов източник не е коректно да се посочва конкретна окончателна сума. Затова на въпроса "колко струва независимостта?“ няма едно число. Колко от дълга към Русия действително е изплатен, остава труден за установяване въпрос.

Значението на 22 септември обаче е отвъд тази сметка. С акта от 1908 г. България премахва последната формална политическа зависимост от Османската империя и заявява мястото си сред независимите европейски държави. Решението е взето едностранно в Търново, но превръщането му в международно призната реалност изисква още месеци дипломация, напрежение и сложни финансови преговори.

22 септември остава не просто датата, на която е прочетен манифестът за независимостта. Това е моментът, в който България заявява, че повече няма да приема международния статут, определен за нея три десетилетия по-рано в Берлин. През следващите месеци българската дипломация успява да превърне това решение в международно признат факт.