Не мога и не искам да приема насилието над жена. Под каквато и да е форма. Независимо от политическите ѝ убеждения, професията или отношението ни към нея.

Случилото се със Соня Колтуклиева ме възмути. Но отвъд самото насилие видях нещо още по-тревожно. Видях политическа власт, която не умее да общува с обществото, не разбира смисъла на публичната отговорност и очевидно се страхува от неудобните въпроси.

Тази власт започна да губи лицето си почти веднага след избирането си.

Обяснението на председателя на Народното събрание Михаела Доцова, че се е "стресирала“, за мен е политически потресаващо. Боже мой! Стресирала се!

От какво? От журналист? От въпрос? От необходимостта да обясни публично действията на институцията, която представлява?

Разбира се, че журналистът също е длъжен да спазва закона. Отварянето на вратата на охраняван автомобил не е част от журналистическата свобода. Но това по никакъв начин не оправдава прекомерната сила срещу него.

Госпожа Доцова впоследствие е изразила съжаление и е поискала проверка. Това е необходимо, но не решава големия проблем.

Според мен тук въпросът вече не е само за оставка. Човек, който не притежава елементарните комуникационни способности, политическа устойчивост и разбиране за публичната си роля, трябва сериозно да преосмисли самото си присъствие в политиката.

Защото политиката не е убежище от обществото. Тя е постоянно изпитание пред него.

А случилото се разкри и друг, много по-дълбок проблем.

Румен Радев се оказа в състояние на политическа и информационна нищета.

Повече от шест месеца след навлизането му в партийното управление той все още не е изградил убедителен политически образ, различен от натрупания авторитет на президентската институция. Напротив, според мен вече губи и него.

Защото да бъдеш президент, заобиколен от институционален протокол, и да бъдеш политически лидер, длъжен ежедневно да защитава решения, да отговаря на въпроси и да понася критика, са две съвършено различни неща. Авторитетът на институцията не може безкрайно да замества качествата на политика.

И тук стигаме до голямата отговорност на журналистиката.

Част от българските журналисти носят своята вина за създаването на този политически образ. От желание да влияят, от политическа пристрастност, понякога от чиста себичност, те предпочетоха да изграждат образ, вместо да го подлагат на критична проверка.

Не показаха навреме слабостите му. Не изпитаха достатъчно публичното му говорене, политическата му подготовка и способността му да понася неудобните въпроси. И сега обществото вижда онова, което журналистиката беше длъжна да изследва много по-рано.

В една демокрация отношенията между властта и журналистиката не могат да бъдат симбиоза. Журналистът е човекът, който пита. Политикът е човекът, който отговаря. Толкова е просто!

Журналистът не е длъжен да харесва политика. Не е длъжен да го щади, да му изгражда репутация или да съобразява въпросите си с политическото му удобство.

Неговата работа е да пита. Особено когато въпросите са неудобни.

А политикът е длъжен да отговаря. Да издържа на критика. Да обяснява решенията си. Да защитава убежденията си. И най-вече да разбира, че властта не му принадлежи. Тя му е временно поверена от гражданите.

Когато журналистиката се превърне в политически пиар, а политикът започне да възприема журналиста като враг, демократичният модел на управление започва да се разпада.

И тогава на мястото на аргументите идва охраната. На мястото на отговорите идва мълчанието. А на мястото на политическата отговорност идва обяснението, че някой се бил стресирал. Не приемам това.

Не приемам и политическото лицемерие, при което насилието е престъпно само когато пострадалият е от нашите.

Соня Колтуклиева има право да бъде защитена от закона, независимо дали някой харесва нейната журналистика. А действията на служителя на НСО трябва да бъдат разследвани обективно, с цялата строгост на закона и без политически чадър.

За мен насилието над жена е морална граница, която никой няма право да прекрачва. Но този случай поставя и много по-голям въпрос.

Какво струва една власт, която се страхува от въпросите на журналистите, а не се страхува от собствената си неспособност да отговаря?

Защото политическият авторитет не се създава от охраната, протокола или ласкателствата на удобни медии. Той се печели всеки ден, пред очите на обществото. И когато една власт изгуби способността си да разговаря с гражданите, тя вече е започнала да губи правото си да ги управлява.

Най-страшното не е, че властта се е стресирала от един журналист. Най-страшното е, че е престанала да се срамува от собствената си безпомощност.

Мартин Райков