Паметникът на Съветската армия в София (ПСА), наричан още МОЧА, наистина изумява - със своята грозота. Той е не само подигравка с естетиката, с добрия вкус и с високото изкуство на 20-и век и предишните столетия - не, не е само това. Тази купчина камък и метал жизнерадостно излъчва кръвожадност и тоталитаризъм, за които хората наистина трябва да съхраняват историческа памет ("паметник"), но не и езически култов тотем. Родителите, които разхождат своите бебета и деца наоколо, туристите и обикновените минувачи не заслужават тази естетическа обида, която освен всичко друго подбужда към насилие, пише Александър Андреев за "Дойче веле".

Битките около паметника само замъгляват обществения поглед

Всичко, казано дотук, логично води към заключението, че това нелепо произведение на социалистическия реализъм не бива повече да загрозява центъра на София. Какво да стане с него и/или къде да отиде - това е друга тема, по която вече са се натрупали достатъчно експертни и граждански мнения и предложения. Пък има и взети политически решения. Така че нека архивираме въпроса и да насочим вниманието си към многобройните и далеч по-сериозни проблеми на софиянци, на България и на объркания свят с две войни близо до границите на страната.

Защото символните битки около ПСА/МОЧА само замъгляват обществения поглед и отклоняват вниманието от същинските възпаления, които обезкървяват страната: корупцията, беззаконието, удивително високата подкрепа за агресивната война на Русия срещу Украйна или надигналия се фашизоиден национализъм, нахлузил декоративни потури и беневреци.

Този паметник няма да ни липсва

Ще кажете, че символната битка около паметника всъщност е реална борба и за такива ценности като мира (разбирай: срещу руските или съветски военни агресии), като историческата истина или като човешкото достойнство. И това на пръв поглед е така, но нелепата скулптурна грамада просто не заслужава да бъде повишавана в ранг на спор за ценности. Единственото, което заслужава тя, е бавно да корозира като материална субстанция и като площадка на обществени емоции.

Точно в този смисъл елегантното решение ПСА/МОЧА да върви на терапия тъкмо срещу корозията демонстрира спокойно и модерно политическо мислене. Така хем ще се изпусне парата от една ненужна дискусия, хем ще се покаже уважение към онези, които по някакви свои си (неразбираеми) причини изпитват сантименти към монумента. И най-важното: ще се съхрани паметта за едни зловещи времена, ще се съхранят и грозните произведения на неколцина иначе талантливи скулптори. Защото иконоборството и унищожаването на някакво изкуство (макар и грозно) е нецивилизован акт, неуместен в една модерна европейска страна.

Тъй че нека кажем едно вежливо сбогом на паметника и да продължим историческите дискусии в университетите, с децата в училище, в гражданските форуми и в музеите.

Няма да ни липсваш, ПСА/МОЧА.