
RSS![]() © | Автор: Любомир Минчев 14:30 / 18.11.2026 215 |
40 години след аварията в Чернобил българските комунисти са постигнали забележителен исторически напредък. През 1986 г. криеха информацията, а през 2026-а обясняват защо не било хубаво децата да я научават. "Хроники за неудобната истина“ – документален филм за реакцията на българските власти, не трябвало да се прожектира в училищата, защото бил пропаганден.
Тогава мълчание, а сега пропаганда.
На 1 май 1986 година народът манифестира. Деца, ученици, работници – всички са по улиците. Официалното съобщение уверява, че радиационната обстановка в България е спокойна. После се оказва, че радиоактивното замърсяване е засегнало страната, а ранните зеленчуци – марули, спанак, магданоз, лук, са сред най-чувствително замърсените продукти.
Само че няма как социализмът да се излага и народът спокойно може да нагъва салата, докато на 4 май тогавашното УБО, вече НСО, разпорежда продуктите за обслужваните от него комунистически велможи да идват от резервирани запаси, да минават през дозиметричен контрол, а за пиене да има достатъчно минерална вода.
За народа остана отровената маруля, а за номенклатурата – чисти продукти. И сега децата и внуците на номенклатурата не искат днешните деца да научат за това ужасно комунистическо престъпление.
"Хроники за неудобната истина“ е направен с архивни документи и свидетелства. Режисьорът Калоян Николов казва, че най-силно го е потресло именно това - информация е имало, но тя не е била съобщена на целия народ. А заедно със сценариста Атанас Кръстанов формулират смисъла още по-просто - не искат след още 40 години техните деца да разказват поредната неудобна истина.
Излиза, че архивите, документите и свидетелите са пропаганда, а партийната амнезия е чиста историческа наука.
Председателят на БСП–София Иван Таков, внук на Пеко Таков – един от онези, които си мълчаха тогава, обяви, че такъв филм нямал място в училищата, защото нагнетявал напрежение и разделял обществото.
Това е интересна концепция за преподаване на история - ако истината разделя обществото, махаме истината. Ако документите създават напрежение, изтриваме ги.
Разбира се, внуците не носят отговорност за дядовците си. Но когато започнат да обясняват кои истории за режима на дядовците им не бива да се показват на учениците, вече възниква един съвсем нормален въпрос: Кое точно е пропагандата – филмът или желанието той да не бъде гледан?
Какво се случва, когато държавата знае повече от гражданите и мълчи? Какво става, когато властта решава, че истината е опасна? Кой носи отговорност, когато информацията за здравето на хората се филтрира според политическото удобство?
Това е филмът. И защо тези въпроси трябва да плашат някого през 2026 година?
Ако комунистическата държава е реагирала правилно – покажете документите и оборете филма. Ако филмът лъже, посочете лъжите.
Най-забавното е, че самото Българско ядрено дружество също възрази срещу прожекциите, предупреждавайки за "радиофобия“. А председателят на младежката му асоциация Явор Андреев напусна в знак на несъгласие и заяви, че целта на филма никога не е била да насажда страх, а точно обратното.
Нека децата гледат. После нека да спорят, да чуят и критиците на филма, да видят документите и да питат. Нали точно това е разликата между училище и партийно събрание.
Историческата памет се пази с отворени архиви, факти и свободен разговор.
През 1986 година неудобната истина е била радиацията. През 2026 година неудобната истина очевидно е споменът кой я е премълчал. И точно затова филмът трябва да се гледа.
Другари комунисти, преди 40 години извършихте престъпление срещу народа си. И нямате никакво желание да се покаете, налагате и нови забрани.
А без покаяние няма и прошка!










