Две неща са за отбелязване в скандалния факт на неблагодарното пенсиониране на проф. Кантарджиев. Първо, това е човек с наистина огромен принос в управлението на антиепидемичните мерки в България. Да, българската държава е организационно слаба. Да, политическите решения, свързани с пандемията бях противоречиви и спорни. Експертите на Националния щаб, сред които проф. Кантарджиев, направиха всичко по силите си за да компенсират тази институционална и политическа противоречивост. На тези хора трябва да свалим шапка! Трябва да им благодарим. Това е човещината, благодарността, справедливостта - когато получиш нещо, да кажеш "благодаря ти"!, написа политологът Огнян Минчев.

Не да кажеш по бай Ганьовски - "тоя ли бе, не го ли знам аз него каква е стока..." Затова днес е разделното време, в което почтените хора казват публично: "Благодаря ви проф. Кантарджиев! Благодаря!"

Второ, повечето значими изследователи на българската народопсихология и душевност са единодушни, че притежаваме неблагоприятните черти на масова завист и масова нетърпимост към успелия човек. А успелият човек в повечето случаи е заслужил за обществото човек. Дори когато се е грижил само за себе си - да забогатее, да успее, да се издигне - той по пътя си неизбежно е правил неща и в полза на обществото, които заслужават похвала и благодарност. (Друг е въпросът, че може да е правил и много недостойни неща.) Толкова повече заслужава похвала и подкрепа човекът, който с живота си, с работата си, с резултатите от нея е дал на обществото значими блага, от които се ползват всички. Какъвто е случаят с проф. Кантарджиев.

Ама не! У нас винаги ще се намери някое завистливо, озлобено човече, което се дразни от успелия, от допринеслия, от уважавания и оценявания от обществото човек. Ще се постарае да го подхлъзне, да го удари в гръб, да му отмъсти за собствената си несъстоятелност. Пази Боже, когато такова човече получи власт. А в България такива човечета с предимство идват на власт. Затова сме на тоя хал, между другото...