Преди 72 години, на 12 декември, са изпълнени смъртните присъди на 11 горяни от легендарния сливенски отряд "Георги Бенковски“. Според запазени документи разстрелът е извършен около 22 часа в местността " Могилските гробища", край Стара Загора. Сред жертвите е и командирът на отряда Георги Маринов Стоянов – Търпанов, популярен и като Бенковски. Другите четници са: Иван Спасов Христов, Паскал Петров, Димо Банчев, Борис Рачев, Митьо Ганев Митев, Митьо Славов, Жельо Господинов, Петко Минков, Кольо Вълев и Диньо Иванов.

Отрядът на Търпана е разбит на 31 май срещу 1 юни същата година в месността Невеща в Сливенския балкан. Горяните са обградени, а в операцията срещу "враговете на народа“ са изпратени 8 хил. войници и 7 хил. запасняци. Акцията се ръководи

лично от Вълко Червенков и министъра на вътрешните работи Георги Цанков. 

Завързва се престрелка. Командирът е ранен, а Величко Илиев, Кольо Иванов Илиев и Илия Вичев са убити в гората. Гъстата утринна мъгла помага на горяните да се измъкнат от засадата. Командирът Бенковски предлага да се пръснат на групи в Балкана и да се изтеглят по посока изток към Петолъчката. Тактиката им се оказва първоначално успешна, но целият район е блокиран, а агентите на милицията са заложили и друг капан на нелегалните.

Най-зловещото предателство е извършено от Василка Димитрова.

Тя е съпруга на горянина Иван Димитров Барабанчика от Сливен. Той е един от първите членове на отряда, но жена му е дъщеря на активен комунист и предпочита да предаде съпруга си, но не и партията. По уговорена с ДС схема Василка тръгва из сливенските села където са се укрили горяните след битката. Убеждава ги, че е дошла да ги спаси и с камион да ги изведе към Гърция. Приемат думите й като истина, вярвайки, че е жена на свой. Преоблечени като жътвари, около 15 души от отряда се качват в камиона с надежда да се спасят. Остават обаче като попарени, когато машината спира, а те се оказват в двора на затвора, обградени от милиция. Друга част горяни са заловени на различни места и откарани в милицията в Чирпан.

Трета част от разбития отряд, заедно с командира Бенковски успяват да се придвижат до село Първенец, Пловдивско, с надежда по-късно да се прехвърлят през Родопите в гръцко. Там Търпана е приютен уж от ятаци, но всъщност се оказва в капан. Докато разказва на маса как е убил с пистолета си двама офицери комунисти, белезници щракват на ръцете му. Някои от заловените горяни са убити след побоища и изтезания още първите дни след залавянето им в милицията и затвора.

Процесът срещу враговете на партията протича в четири дела. Всички са 

съдени за антидържавна дейност

По първото №1003 съдът заседава в Стара Загора. На 12 декември 1951 година са осъдени на смърт 11 човека от отряда, а още същата вечер присъдите са изпълнени.

По дело №1015 процесът се води в Сливен в зала "Зора“. По него са и издадени три смъртни присъди – на Радко Иванов, Цоньо Велев и Георги Стоянов Русев.

По дело №1052 на смърт е осъден само Тоньо Стоянов Дичев, а по дело № 1034 – Тодор Тенев. На всички смъртници им е наложено и 100% конфискация на имуществото. Другите заловени, но останали живи горяни, получават присъди между 10 и 20 години затвор.

Държавните обвинители са прокурорите Динко Пейчев и Жеко Тилев, баща на скандалния бизнесмен от зората на демокрацията Атанас Тилев.

Съдията, произнесъл 17 смъртни присъди, е Радослав Радев. Активно действали по разгрома на отряда по линия на ДС и МВР са Кънчо Богданов, Иван Войников, Тодор Кавръков, Христо Зехирев, Иван Рашев. От София пристигат специално познавачите на борбата с бандитизма – Веселин Райков, Сашо Вацев и Владимир Гогов. Имената на тези сатрапи,

убивали от любов към партията, не трябва да бъдат забравяни от родолюбците.

Темата за Горянското движение в България е една от най-премълчаваните, малко позната и почти неизследвана. Реално то се оказва първият автентичен народен бунт в страните от Източна Европа, минали под ботуша на Сталин и Съветската червена армия. Много години преди Унгарските събития и Пражката пролет горяните в България казват "не“ на кървавия комунизъм и с оръжие излизат в Балкана, организирайки мощна съпротива в цялата страна. Нарекли са се горяни, за да демонстрират ясната разлика с фаворизираните партизани-шумкари, които вече управляват с терор България.

Комунистическият режим винаги се е страхувал и никога не е искал да официализира Горянското движение, защото то му отнемаше ореола на най-верния сателит на Кремъл, който все пак е допуснал съпротива срещу "народната власт“. На българите обаче тази половинвековна манипулация отне правото да се чувстват горди, че не са малодушен и робски народ, а първи в така наречения социалистически лагер са вдигнали глави за свобода.