След убийството на Младежкия хълм институциите в Пловдив се събрали и "набелязали мерки“. Похвално е, разбира се.

Мерките тепърва щели да се разглеждат, за да станат реални действия. С други думи -  първо трагедията, после съвещанието, после идеите, после евентуално действието.

Административната машина работи безотказно. Само че винаги след погребението.

Три часа заседавали. А трябваше да заседават три години и много по-рано. Инспекторат, полиция, прокуратура, община, експерти, хора по сигурността – всички на една маса. Всеки с мнение, всеки с идея, всеки с дълбока загриженост. Толкова загриженост се е събрала, че направо човек се пита къде е била преди убийството.

И започваме да спортуваме със загрижеността си – пишем "емоционални“ постове, защото сме потресени.Но нали бяхме потресени и при други предишни случаи. Какво се е променило?

Психолози, всичколози, общественици, професионални съчувстващи пишат толкова прочувствено, че направо ти се насълзяват очите. Преписваме едни и същи фрази. "Трябва да говорим с децата“,Трябва превенция“, "Трябва институциите да работят заедно.“

Гениално. Остава да чуем и предложение убийствата да спрат.

Кметът Костадин Димитров също седнал с млади хора на Младежкия хълм и разговарял. Чудесна снимка, добър разговор, невиждана загриженост. Само резултатът е ужасен – един човек е убит, други млади съдби са тръгнали към пропастта, а институциите тепърва ще превръщат идеите си в действия.

А това ще се случи на кукуво лято, ако не се появи следващата трагедия и не ги изпревари.

И нека престанем с най-удобната глупост: "Всички сме виновни.“ Не сме всички виновни. Това е най-евтиният препарат за измиване на институционални ръце. Колективната вина ни е довела дотук – да пишем постове и да даваме идеи.

И бащи, които гръмко обявяват как щели да изтръгнат езика на всеки, който се приближи до дъщеря му. Много мъжествено. Само че когато дъщеря ти се приближи смъртоносно до безпомощен човек, тогава вече езиците се прибират. Виновни има.

Защото героизмът във Фейсбук е евтин. Възпитанието е трудно. Контролът е труден. Отговорността е трудна. А институционалната работа е най-трудна, защото трябва да започне преди трагедията.

Иначе сценарият ще е един и същ – убийство, шок, емоционален пост, кръгла маса, приказки, няколко идеи, десет обещания и после тишина. До следващия шок.