След изборната победа на Румен Радев вече не говорим за хипотези, а за стил на управление, който започва да се очертава съвсем отчетливо. И той никак не изглежда като обещаното "ново начало“. По-скоро прилича на добре познат български политически номер - взимаш народното разочарование, опаковаш го като бунт срещу статуквото, а после го връщаш на същото това статукво, само че с нов етикет и по-тежък патос.

Първото, което се набива в очи, е мълчанието. Радев спечели, а после направи това, което прави най-добре от години - отдръпна се в удобната мъгла, от която неговите поддръжници винаги се опитват да извадят "дълбочина“, "държавност“ и "стратегическо мислене“. Истината е по-проста и доста по-прозаична. Когато един политик иска власт, но не бърза да говори в конкретика за първите си действия, за хората около себе си и за реалния механизъм, по който ще управлява, това не е сила. Това е навик да се движиш без отчетност.

Второто, което се очертава, е реваншистко овладяване на властта под формата на "прочистване“. Ще слушаме как започва нова ера, как ще се разбиват зависимости, как най-после ще има ред. Но в българския превод това твърде често означава само едно - смяна на едни верни хора с други верни хора. Не разграждане на модела, а пренастройване на копчетата. Не демонтаж на задкулисието, а преместване на неговия център.

Третата посока е ясна още от кампанията. Радев ще продължи да язди темата за цените, бедността и народния гняв, без да казва докрай как точно ще решава причините за тези проблеми. Да говориш, че всичко е скъпо, е лесно. И кварталният магазинер го знае, и пенсионерката пред блока го знае, и онези, които работят на две места, го знаят. По-трудното е да кажеш какво ще направиш с регулаторите, с картелите, с административното бездействие, с монополното изкривяване на пазара. Точно там обаче започва тишината. А когато политикът е много шумен в диагнозата и подозрително тих в лечението, обикновено продава емоция, не решение.

Най-тревожната линия обаче остава геополитическата. Радев отдавна се опитва да говори за войната така, че агресорът да звучи почти като природно явление, а жертвата като неудобна подробност. Не назовава ясно злото, не посочва ясно отговорността и оставя умишлено отворена вратата за онзи тип "реализъм“, който в българската политика винаги мирише на подчинение, но е опакован като разум. Така не се защитава национален интерес. Така се подменя моралът на обществото, докато хората свикнат да слушат за Русия без гняв, за Украйна без съчувствие и за Европа като за досаден счетоводител.

Очертава се също и друго - овладяване на службите, натиск върху регулатори, прегрупиране на влияния, подреждане на удобни фигури по ключови места. Не непременно с барабани и фанфари, а по български, през фасадата на "експертност“, "държавна необходимост“ и "стабилност“. И точно тук е голямата измама на всяка такава власт - тя винаги твърди, че идва да озапти хаоса, а всъщност просто иска хаосът вече да ѝ принадлежи.

Около Радев все по-ясно личи и още нещо неприятно - неговата победа не изглежда като раждане на нов политически морал, а като събиране на старите рефлекси на прехода под ново знаме. Същите физиономии, същите инстинкти, същата безпогрешна ориентация към властта, когато усетят, че вятърът е сменил посоката. У нас това винаги се продава като "широка подкрепа“, а после се оказва, че просто пак гледаме един и същ филм с други надписи. Това, което се очертава оттук нататък, е управление, което ще се представя като народно, а ще действа централно и контролиращо. Ще говори срещу статуквото, но ще използва неговите най-изпитани инструменти. Ще сочи врагове, ще раздава морални присъди, ще обещава справедливост, а междувременно ще строи собствена мрежа от зависимости. И ако някой си мисли, че това е революция, нека погледне по-внимателно - това не е революция, а реновация на старата къща на българската власт, в която сменят дограмата, но мухълът по стените си остава.

Не се очертава Радев да промени системата. Очертава се да я наследи, да я централизира и да я управлява с физиономия на възмутен реформатор. А това в България вече сме го гледали достатъчно пъти, за да знаем финала - първо "надежда“, после "стабилност“, после "нямахме това предвид“.