Сагата с българската изтребителна авиация започна още през 2005 година. Тогава, година след влизането на България в НАТО, стартира изборът на варианти за нов многоцелеви изтребител като част от поетия ангажимент към Алианса за модернизиране на българските въоръжени сили до 2016 година. Засега обаче единственото сигурно е, че с първите нови изтребители България ще се сдобие чак през 2025 година: става дума за осем F-16 Блок 70 от САЩ, които вече са предплатени. А дотогава страната остава без собствена въздушна охрана, защото летателната годност на българските МиГ-29 изтича догодина. Шест испански "Юрофайтър" вече осигуряват засилена охрана на българското въздушно пространство, засега заедно с българските МиГ-ове, но скоро може и да останат сами. Или пък България да преотстъпи на друга страна от НАТО грижата за въздушния ѝ суверенитет?, пише Веселин Стойнев за "Дойче веле".

Защо партии и носталгици спъват процеса?

Изход от ситуацията има и то много добър. Централноевропейските страни и Гърция вече участваха в схемата - даряваш съветско въоръжение на Украйна, получаваш натовско въоръжение от държава членка. България сега получи уникалната възможност да се сдобие даром с почти цяла ескадрила Ф-16 втора ръка от Нидерландия. Двете държави вече са в контакт, очаква се бъдат очертани параметрите на тази инициатива. А по нея има много работа и не трябва да се губи време. Тя ще бъде обвързана с онова, което България може да изпрати на Украйна. Но ще отнеме месеци до реалното усвояване на новата отбранителна способност, ако схемата за заместване бъде одобрена.

Само че една здрава коалиция от инертни обществени нагласи, проруски парламентарни партии и носталгици по съветската военна техника или просто неприятели на американската в Министерството на отбраната, правителството и президентството спъваха и спъват процеса на модернизация на военно-въздушните сили на България.

Преди инвазията на Русия в Украйна масово се чуваха гласове: за какво са ни тези самолети, има и по-важни разходи. И днес политици се опитват да отложат този разход, сякаш изминалите досега години размотаване и отлагане са били недостатъчни. А тук всъщност става дума за санитарен минимум на съществуване на изтребителна авиация, а не на някакво "въоръжаване до зъби".

Ако дори и за кратко бъде допуснато България да остане без собствени изтребители, това много отчетливо ще покаже, че страната страда от няколко много тежки дефицита.

Четири тежки дефицита 

Първо: дефицит на достойнство. Не може една от първите държави в света със собствена бойна авиация да остане без такава - и то не след загубена война и Ньойски договор, а дори като член на най-мощния военен съюз в света. Не може вкпочването в славното минало и неугасващата страст по бутафорни исторически възстановки да компенсират липсата на военна мощ днес и антикварното въоръжение. А извор на военно самочувствие в реално време да остават единствено строевете на Националната гвардейска част и музиката на Гвардейския духов оркестър.

Второ: дефицит на доверие у партньорите. Държава, която нехае за собствената си отбрана и гледа да мине "тънко", а съюзниците ѝ да я пазят, е не просто треторазреден съюзник, достоен за едва прикрито презрение - тя може да очаква ответна "тънка" солидарност, когато изпадне в реална нужда. Дори прословутият член 5 на договора на НАТО, според който война срещу държава членка е война срещу всички в Алианса, не означава, че това непременно ще е пълномащабна война на всички заради нас. Повечето просто могат да ни пратят каски и бронежилетки.

Трето: дефицит на управление, което излиза скъпо. Купуването на оръжие е бавен и дългосрочен процес, включващ договаряне и доверие от чужди компании и държави, които действат в синхрон. Когато не си надежден партньор, условията за теб са по-тежки. Може би не само заради некадърни преговарящи от българска страна, а и заради загубилите всякакво търпение партньори от американска, трябваше да се предплатят първите F-16 и дори да чакаме забавяне на поръчката, едва втората партида ще можем да плащаме разсрочено.

Четвърто: дефицит на единна държавна воля и разнопосочен лобизъм. Ако президентът е привърженик например на "Грипен", правителството - на F-16, а военното министерство - на удължаване до безкрай живота на МиГ-29, трудно може да има каквато и да е стратегическа визия за изтребителната авиация. И дори на невоенни да се обясни, как, ако тя в идното десетилетие ще е сведена до санитарния минимум от една ескадрила, половината от нея ще е с един самолет, другата - с друг. Но и тактически дори трудно ще стигнем до някакъв финал, защото при политическата нестабилност управляващите често се сменят, с което и разстановката на лобитата за един или друг самолет.

Затова с офертата на Нидерландия пред България изниква златният шанс да прескочи всичките си дефицити, да подготви наземно оборудване и пилоти и да се качи на стари F-16, преди да дойдат новите. Ако изпуснем  и този последен влак, ако се помотаем още, докато войната в Украйна приключи, ще покажем на себе си и на света, че сме способни да загубим война - дори и без да сме участвали в нея.